Нощта, в която изгубих Мария: Изповед на една баба, разкъсвана между вина и прошка

– Елена, къде беше? – гласът на дъщеря ми Виктория трепереше от притеснение и гняв, докато държеше малката Мария в ръцете си. Беше три през нощта, а аз стоях в коридора, стиснала телефона си, опитвайки се да се обадя на бърза помощ. Сърцето ми туптеше лудо, а ръцете ми трепереха. Мария беше с температура, която не спадаше, въпреки всичко, което опитах. Чувствах се безсилна и виновна – аз, която винаги съм била опората на семейството.

Виктория ме гледаше с укор. – Казах ти да не ѝ даваш сладолед вечерта! Знаеш, че е склонна към ангини! – думите ѝ ме пронизаха като нож. Не можех да ѝ кажа, че просто исках да зарадвам Мария, че тя така сладко ме помоли: „Бабо, само още една лъжичка!“ Как да ѝ откажа?

Докато чакахме линейката, Мария се сви до мен и прошепна: – Бабо, ще ми мине ли? – Очите ѝ бяха влажни и изплашени. Прегърнах я силно и се опитах да скрия сълзите си. – Ще ти мине, слънчице мое. Баба е тук.

Лекарите дойдоха бързо. Вкараха Мария в линейката, а аз останах на прага, безсилна да направя нещо повече. Виктория не ми каза нито дума. Само ме изгледа така, сякаш вече никога няма да ми прости.

Следващите дни бяха ад. Мария лежеше в болницата с тежка ангина и усложнения. Аз не можех да спя, не можех да ям. Всяка вечер стоях до прозореца и се молех – на Господ, на съдбата, на когото се сетя – само да оздравее внучката ми. Но най-много се молех Виктория да ми прости.

Семейството ни винаги е било сплотено. След смъртта на съпруга ми аз станах стълбът на всички – гледах децата на Виктория и Петър, помагах им с всичко. Но тази нощ промени всичко. Виктория почти не ми говореше. Петър беше по-сдържан, но усещах разочарованието му.

Една вечер Виктория дойде у дома ми. Седна срещу мен на масата и дълго мълча. После каза:
– Мамо, знаеш ли колко се изплаших? Помислих си… ако нещо стане с Мария… никога няма да си го простя.
– Аз също – прошепнах едва чуто. – Ако нещо стане с нея… ще е моята вина.
– Не искам да те обвинявам – каза тя през сълзи. – Просто… толкова ме боли.

Протегнах ръка към нея, но тя се дръпна леко. В този момент разбрах – доверието между нас беше разклатено. Не само заради сладоледа или болестта, а защото за първи път Виктория видя мен като човек, който може да сгреши.

Дните минаваха бавно. Мария започна да се подобрява, но аз не можех да си простя. Всяка сутрин ѝ носех любимата плюшена мишка в болницата и ѝ четях приказки. Тя ми се усмихваше и ме прегръщаше силно:
– Бабо, обичам те! – казваше тя.
– И аз теб, слънчице мое! – отвръщах аз със сълзи в очите.

Но у дома беше различно. Виктория беше студена и дистанцирана. Петър се опитваше да ни сближи:
– Елена, знаеш колко много значиш за нас. Всички грешим понякога.
– Не мога да си простя… – отвръщах аз.
– Трябва да си простиш първо ти на себе си – каза той тихо.

Една вечер чух Виктория да плаче в кухнята. Отидох при нея и седнах до нея на пода.
– Мамо… страх ме е – прошепна тя. – Страх ме е да ти се доверя пак.
– Знам – казах аз. – И мен ме е страх да не те разочаровам пак.

Прегърнахме се дълго и плакахме заедно. За първи път от онази нощ почувствах, че може би има надежда за прошка.

Мария се прибра у дома след две седмици. Беше отслабнала, но вече тичаше из стаята и се смееше с брат си Даниел. Аз все още се страхувах да остана сама с нея. Виктория забеляза това:
– Мамо, трябва да продължим напред. Мария те обича. Аз… ще опитам пак да ти вярвам.

Тогава разбрах: прошката не идва изведнъж. Тя е процес – болезнен и бавен. Но любовта ни държи заедно въпреки всичко.

Сега всяка вечер благодаря за още един ден с внучката си и семейството си. Но понякога се питам: ще мога ли някога напълно да си простя? А вие бихте ли простили на себе си за такава грешка?