Нощта, в която изгубих всичко, но намерих себе си

— Млъкни! — изкрещя Георги, докато чинията се разби в стената до главата ми. Стъклата се разлетяха по пода, а децата се разплакаха. Сърцето ми биеше лудо, ръцете ми трепереха, а в гърдите ми се надигаше страх, който не можех повече да скрия.

— Моля те, Георги, не пред децата… — прошепнах, но той вече беше излязъл от кухнята, тряснал вратата след себе си.

Това не беше първият път. Но тази вечер беше различно. Тази вечер нещо в мен се пречупи. Погледнах към малките — Мария и Виктор, сгушени един в друг до дивана, с очи пълни със сълзи и ужас. Не можех повече да ги подлагам на това. Не можех повече да живея в страх.

Събрах сили и набрах майка си. — Мамо… — гласът ми трепереше. — Моля те, вземи ни за през нощта. Георги пак… — Не довърших. От другата страна настъпи тишина.

— Стига си преувеличавала, Цвети — каза тя най-накрая. — Всички имаме трудности. Търпи малко, заради децата.

Затворих телефона с усещането, че падам в бездънна пропаст. Баща ми никога не говореше за тези неща. Брат ми беше далеч, в Германия. Останах сама.

Взех раницата на Мария, напъхах вътре няколко дрехи и любимата ѝ плюшена мишка. Виктор държеше за ръката ми толкова силно, че пръстите ми побеляха. Излязохме тихо през входната врата, докато Георги крещеше в хола по телевизора.

Навън беше студено и влажно. София през нощта е друг свят — светлините на булевардите, шумът на коли и далечните гласове на хора, които бързат нанякъде. Вървяхме без посока по „Цариградско шосе“, а сълзите ми се смесваха с дъжда.

— Мамо, къде отиваме? — попита Мария с треперещ глас.

— Ще намерим къде да спим, мила — опитах се да прозвуча уверено, но вътрешно умирах от страх.

Минахме покрай една денонощна баничарница. Жената зад щанда ни погледна подозрително.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

Поколебах се за миг, после кимнах. — Само питам за тоалетната.

Децата ядоха по една баничка и заспаха на пейката до мен. Аз седях будна и гледах как светлините на града се отразяват в локвите. Мислех за всичко — за годините с Георги, за майка ми, която винаги казваше „Търпи!“, за това как никога не съм имала смелост да кажа „Стига!“.

В този момент до мен седна непозната жена с шал на цветя.

— Извинявай, че питам… Ти добре ли си? — гласът ѝ беше топъл.

Погледнах я и не издържах — разплаках се. Разказах ѝ всичко — за боя, за страха, за безразличието на близките.

— Знаеш ли — каза тя тихо — има един кризисен център недалеч оттук. Могат да ви помогнат. Не си сама.

Тези думи бяха като спасителен пояс. За първи път от години някой ми каза „Не си сама“.

Отидохме заедно до центъра. Там ни посрещнаха социални работници — истински хора с добри очи и търпеливи ръце. Дадоха ни стая, топло одеяло и чаша чай. Децата спяха спокойно за първи път от месеци.

На сутринта една от социалните работнички — Елена — седна до мен.

— Цвети, знам колко ти е трудно — каза тя. — Но ти си направила най-важната крачка. Вече не си сама.

Започнахме да търсим работа и квартира. Не беше лесно — никой не искаше самотна майка с две деца и без препоръки. Но Елена не се отказваше да ми помага. Всяка вечер говорехме дълго за живота, за страховете ми, за мечтите ми като малка.

— Какво искаш за себе си? — попита ме веднъж тя.

— Искам просто да не ме е страх — отвърнах аз.

След седмица намерих работа като помощник-готвач в малък ресторант в „Лозенец“. Собственикът беше възрастен човек на име Димитър, който ме погледна право в очите и каза:

— Всеки заслужава втори шанс, Цвети.

Децата тръгнаха на детска градина наблизо. Всяка сутрин ги изпращах с усмивка и обещание: „Вече сме свободни.“

Георги звъня няколко пъти — първо заплашваше, после молеше да се върнем. Майка ми дойде веднъж до кризисния център:

— Срам ме е от теб! Как можа така да изложиш семейството ни?

Погледнах я право в очите:

— Срам ме е само от това, че търпях толкова дълго.

Тя си тръгна без да каже нищо повече.

Минаха месеци. Научих се да живея сама със себе си и с децата си. Научих се да не се страхувам от тъмното и от утрешния ден. Открих приятели сред жените в кризисния център — всяка със своята болка и своята сила.

Понякога вечер сядам до прозореца с чаша чай и гледам светлините на София. Спомням си онази нощ и си мисля: Колко жени още живеят в страх? Колко още ще чакат някой да ги чуе?

А аз… аз вече знам коя съм.

„А ти? Би ли имал смелостта да напуснеш всичко познато, ако това значи да спасиш себе си?“