Нощта, в която всичко се промени: Новогодишната дилема на една българска жена

— Не мога да повярвам, че пак започваш с това, Иване! — гласът ми трепереше, докато гледах как той подрежда чашите за ракия на масата. Беше 30 декември, а в апартамента ни в Люлин вече се усещаше напрежението на предстоящата Нова година.

— Какво пак съм направил? — отвърна той, без да ме поглежда. — Хората искат да празнуват, да се съберем всички, да има смях, музика… Не разбирам защо все трябва да е по твоята.

Погледнах през прозореца — навън снегът покриваше панелките и улиците изглеждаха като от друг свят. Вътре обаче всичко кипеше. Сърцето ми биеше лудо. Не исках поредната шумна вечер с десетина души, които се надвикват, деца тичат между масите, а аз се въртя между кухнята и хола, докато Иван разлива ракия и разказва вицове на Петър и Митко.

— Не е въпросът да е по моята — прошепнах. — Просто тази година… имам нужда от нещо различно. Само двамата. Да си поговорим, да си спомним хубавите моменти. Не усещаш ли колко сме се отдалечили напоследък?

Той замълча за миг, после въздъхна тежко.

— Това са празници, Мария! Хората се събират, веселят се. Какво ще кажат всички, ако не ги поканим? Майка ти ще ми държи сметка цяла година!

— А аз? Аз няма ли да кажа нещо? — гласът ми стана по-остър. — Вече не помня кога за последно сме били само двамата. Все някой е тук — или твоята сестра с децата, или моите родители… А аз просто искам една вечер само за нас.

Той се обърна рязко.

— Значи ти си против всички? Против традициите? Против това да сме заедно с приятелите?

— Не съм против никого! Просто съм уморена, Иване! Работя по цял ден, после вкъщи пак работа… Поне тази нощ искам да си почина. Да бъда с теб, не с всички останали.

Той излезе от кухнята, трясна вратата на спалнята и ме остави сама сред купищата салати и недовършени приготовления. Седнах на стола и се разплаках тихо. Чувствах се виновна — сякаш аз развалям празника, аз съм егоистката. Но защо моето желание винаги оставаше на заден план?

На следващия ден напрежението беше осезаемо. Иван не ми говореше много. Аз също мълчах. Дъщеря ни Елица забеляза мрачното настроение.

— Мамо, защо си тъжна? — попита тя, докато украсявахме елхата.

— Просто съм уморена, миличка — усмихнах се насила.

Вечерта Иван се прибра с две торби пълни с мезета и бутилки.

— Петър ще дойде с жена си към осем — каза сухо. — Митко също потвърди. Ще бъде весело.

Погледнах го безмълвно. В този момент разбрах — моето мнение не значи нищо. Сълзите напираха, но ги преглътнах.

Когато гостите започнаха да идват, усмивката ми беше залепена като маска. Сервирах, наливах, слушах историите им за работа, за новите коли, за децата им в чужбина. В един момент чух как Петър казва:

— Мария, ти винаги правиш най-хубавата баница с късмети! Без теб празникът не е същият!

Усмихнах се автоматично. А вътре в мен всичко крещеше: „А кой ще направи празник за мен? Кой ще ме попита какво искам?“

Към полунощ всички брояха обратно секундите до Новата година. Иван ме целуна по бузата и каза:

— Ето, видя ли? Всички са щастливи!

Погледнах го в очите — там нямаше разбиране, само задоволство от добре организирания купон.

След като гостите си тръгнаха, седнахме на дивана сред остатъците от салати и празни чаши.

— Весело ли ти беше? — попита той.

— Не знам — отвърнах тихо. — Може би за теб беше весело. Аз просто… не знам дали това е моят празник вече.

Той ме погледна объркано.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че понякога човек има нужда да бъде чут. Да бъде видян. Не само като домакиня или майка, а като жена. Тази нощ ми показа колко сме далеч един от друг.

Той замълча дълго. После прошепна:

— Може би трябваше да те чуя…

Сълзите ми потекоха отново. Не знаех какво ще стане утре или догодина. Но знаех едно: повече няма да мълча за това, което чувствам.

Замислих се: Колко често в българските семейства жената остава нечута? Колко пъти преглъщаме себе си в името на „традицията“? Дали някога ще дойде време, когато нашият глас ще има значение?