Нов дом сред бурята: Историята на едно българско момче от дом за сираци

— Не! Не искам пак да ме връщате! — гласът ми се разнесе из коридора на дома в Пловдив, докато хванах здраво ръката на леля Снежа, възпитателката, която винаги се опитваше да ме защити. Очите ми пареха от сълзи, а сърцето ми се свиваше от страх. Бях на дванайсет и вече знаех какво е да те връщат като нежелан пакет — три пъти ме бяха взимали в приемни семейства и три пъти ме бяха връщали обратно, сякаш съм развалена стока.

— Георги, моля те, успокой се — прошепна тя, но аз само поклатих глава.

— Защо никой не ме иска? Какво не ми е наред? — вътрешният ми глас крещеше, но навън само хлипах беззвучно.

В този ден в дома дойде семейство Иванови. Майката, Мария, имаше топли кафяви очи, а бащата, Димитър, беше висок и сериозен. Дъщеря им Виктория беше с две години по-голяма от мен и ме гледаше с любопитство и леко недоверие. Седнахме в стаята за гости. Мария се усмихна и каза:

— Георги, искаш ли да дойдеш у нас за уикенда? Да видиш как ще се почувстваш?

Погледнах я изпитателно. Бях чувал тези думи преди. Винаги започваше така — с обещания за ново начало, а завършваше със студени погледи и тишина по време на вечеря. Но този път нещо в гласа ѝ ме накара да кимна.

Първата вечер у Иванови беше странна. Мария приготви мусака — любимото ми ястие, което рядко получавах в дома. Димитър се опита да ме разпита за училище, но аз отговарях едносрично. Виктория ме гледаше подозрително и накрая избухна:

— Защо трябва да взимаме някой от дома? Не ни ли е достатъчно добре така?

Мария я погледна строго:

— Вики, всеки заслужава шанс за семейство.

В този момент се почувствах като товар — неканен гост в чужд живот. През нощта чух как Виктория шепне на майка си:

— Мамо, ако той остане, всичко ще се промени. Ти ще го обичаш повече от мен!

Сълзите ми потекоха тихо по възглавницата. Толкова ли е трудно да бъдеш просто обичан?

Следващите седмици бяха изпълнени с напрежение. В училище децата шушукаха зад гърба ми:

— Това е онзи от дома! — казваха и се смееха.

Вкъщи Виктория ме игнорираше или ми правеше дребни номера — скриваше ми учебниците, заключваше банята, когато знаеше, че бързам. Димитър беше резервиран, но Мария не се отказваше:

— Георги, хайде да изпечем курабийки! — канеше ме тя всяка неделя.

Постепенно започнах да ѝ се доверявам. Разказах ѝ за първото си разочарование — когато едно семейство от Карлово ме върна, защото „не съм бил достатъчно послушен“. Тя ме прегърна силно:

— Тук си у дома. Няма да те върнем.

Но Виктория не можеше да приеме присъствието ми. Един ден избухна пред всички:

— Той не е мой брат! Никога няма да бъде!

Димитър стана и излезе ядосан от стаята. Мария заплака. Аз стоях като вкаменен.

След тази вечер всичко се промени. Мария започна да изглежда уморена, Димитър все по-рядко говореше с мен. Само Виктория сякаш беше доволна от тишината.

Една вечер я чух да говори по телефона:

— Ако го изгонят, пак ще сме семейство като преди.

Тогава реших да си тръгна. Събрах малкото си дрехи в раницата и излязох тихо през нощта. Вървях по тъмните улици на квартал „Тракия“, докато не стигнах до детската площадка до блока. Седнах на люлката и заплаках.

Изведнъж някой седна до мен — беше Мария.

— Георги, защо избяга? — попита тя тихо.

— Не искам да ви развалям семейството… — прошепнах.

Тя ме прегърна силно:

— Ти си част от нашето семейство. Понякога е трудно за всички ни, но не се отказвай от нас.

Върнахме се вкъщи заедно. На следващата сутрин Виктория стоеше пред вратата на стаята ми.

— Извинявай… — каза тя тихо. — Просто се страхувах, че ще изгубя майка си. Но ти също имаш нужда от нея.

Погледнах я дълго. За първи път видях сълзи в очите ѝ.

Минаха месеци. Не всичко беше лесно — имаше спорове, ревност, моменти на отчаяние. Но постепенно започнахме да се сближаваме. Един ден Виктория ми подаде ръка:

— Хайде да играем шах? — усмихна се тя.

За първи път почувствах, че може би наистина имам дом.

Сега вече съм на шестнайсет и пиша тази история от стаята си в нашия апартамент в Пловдив. Все още понякога се страхувам — че ще бъда изоставен, че няма да бъда достатъчно добър. Но вече знам: любовта не идва веднага и не винаги е лесна. Понякога трябва да минеш през бурята, за да намериш светлината.

А вие как мислите — може ли едно дете без родители някога напълно да повярва, че заслужава любов? Или белезите остават завинаги?