Новото начало: Когато баба Пенка се нанесе при нас
– Не мога повече, Иван! Не мога да дишам в тази стая! – изкрещях, докато се опитвах да намеря място за последната ни кутия в малкия двустаен апартамент под наем в Люлин. Беше късна есен, а въздухът миришеше на мокри листа и стари мебели. Иван стоеше до прозореца, стиснал юмруци, а очите му бяха пълни с умора.
– Знам, Мария. Но нямаме избор. След като татко отказа да ни помогне, това е най-доброто, което можахме да намерим. – Гласът му беше тих, почти виновен.
В този момент звънецът иззвъня остро. Отворих вратата и там стоеше баба Пенка – дребна, с побелели коси и очи, които винаги сякаш търсят нещо изгубено. В ръцете ѝ – две чанти и една саксия с мушкато.
– Може ли… да остана при вас? – попита тя, а гласът ѝ трепереше.
Погледнах Иван. Той кимна едва забележимо. Поканих я вътре, макар че сърцето ми се сви. Знаех, че това ще промени всичко.
Първите дни бяха кошмар. Баба Пенка ставаше рано, шумоля с чехлите си из коридора и вареше кафе, което миришеше на изгоряло. Оставяше дрехите си навсякъде и постоянно ни питаше дали сме яли. Една вечер, докато се опитвах да уча за изпита по педагогика, тя влезе в стаята ни без да почука.
– Марийче, може ли да поговорим? – прошепна тя.
– Сега не мога, бабо. Имам изпит утре – отвърнах рязко.
Тя се обърна и тихо затвори вратата. Почувствах се виновна, но бях на ръба на силите си.
Скоро започнаха и споровете между мен и Иван. Той настояваше да проявявам повече търпение.
– Това е баба ми! Тя няма къде да отиде! Какво искаш да направя? – извика една вечер.
– А аз? Аз къде съм в цялата тази история? – отвърнах през сълзи.
Вечерите ставаха все по-напрегнати. Баба Пенка усещаше напрежението и започна да се затваря в себе си. Често я чувах да плаче тихо в кухнята. Един ден я намерих седнала до прозореца, гледаща към сивия двор.
– Извинявай, че ви преча… – прошепна тя, без да ме погледне.
Седнах до нея и за първи път я прегърнах. Усетих колко е крехка и самотна.
– Не ни пречиш, бабо… Просто ни е трудно на всички – казах тихо.
Тогава тя започна да ми разказва истории от младостта си – как е бягала от село заради любовта си към дядо Стефан, как са живели в една стая с още две семейства след войната, как е работила на три места, за да изучи сина си…
Слушах я и осъзнах колко много е преживяла. Срам ме беше от себе си – от егоизма си, от нетърпението си.
Постепенно започнахме да намираме ритъм. Баба Пенка ми помагаше с готвенето и чистенето, а аз ѝ четях книги вечер. Иван също се промени – започна да прекарва повече време у дома, разказваше ни за работата си в сервиза и дори понякога носеше цветя за мушкатото ѝ.
Една вечер седяхме тримата на масата и ядяхме боб чорба. Баба Пенка се засмя:
– Ей така трябва да е семейството – заедно на масата!
Погледнах Иван и той ми се усмихна. За първи път от месеци почувствах топлина в гърдите си.
Но животът не спираше да ни изпитва. Един ден баба Пенка падна в банята. Отидохме в „Пирогов“, където чакахме с часове сред други притеснени хора. Лекарят каза, че има счупване на тазобедрената става и ще трябва дълга рехабилитация.
Върнахме се у дома със страх – как ще се справим? Пари нямахме почти никакви. Започнах работа като продавачка в кварталния магазин, а Иван поемаше допълнителни смени. Баба Пенка лежеше на леглото и често повтаряше:
– Защо не ме оставите в старчески дом? Ще ви е по-лесно…
Но ние не можехме да го направим. Не и след всичко, което тя беше дала за нас.
Минаха месеци на умора, безсънни нощи и отчаяние. Но постепенно баба Пенка започна да се възстановява. Научихме се да бъдем екип – аз сменях превръзките ѝ, Иван ѝ четеше вестника сутрин, а тя ни разказваше спомени от детството на Иван.
Една вечер седяхме на балкона тримата. Гледах светлините на София и си мислех колко много сме израснали заедно. Семейството не е само радост – то е борба, жертви и прошка.
Сега знам: ако не беше баба Пенка, може би никога нямаше да открия истинската сила на любовта и прошката.
Понякога се питам: Колко от нас са готови да направят такива жертви за близките си? А вие бихте ли приели възрастен роднина у дома си?