Новото начало на Петя: Когато свободата идва късно

— Ти си луда! — гласът на мъжа ми Георги отекна в коридора, докато държах куфара си. — На петдесет и пет години ще тръгнеш да търсиш себе си? Къде ще ходиш, Петя? Кой ще те чака?

Сълзите ми пареха, но не можех да ги спра. Дъщеря ми Мария стоеше встрани, с ръце скръстени на гърдите, лицето ѝ изписваше смесица от гняв и страх. — Мамо, моля те… Не ни оставяй така. Какво ще кажат хората? — прошепна тя, сякаш думите ѝ можеха да ме върнат обратно.

Но вече бях взела решението си. Прекарах повече от тридесет години в този панелен апартамент в Люлин, готвех, чистех, работех като счетоводителка в малка фирма и всяка вечер слушах как Георги се оплаква от живота, от мен, от всичко. Децата пораснаха, внуците идваха само по празници. А аз? Аз се чувствах като сянка в собствения си живот.

Първата нощ сама в малката квартира под наем в Надежда беше най-дългата в живота ми. Седях на леглото, обгърнала коленете си, и се чудех дали не направих най-голямата грешка. Телефонът ми вибрираше през час — съобщения от Мария: „Мамо, върни се!“, „Татко не спира да плаче“, „Как можа?“ Отговорих само веднъж: „Обичам ви. Но трябва да намеря себе си.“

Дните минаваха бавно. На работа колежките ме гледаха с любопитство и съжаление. — Какво стана, Петя? Защо си такава бледа? — питаше ме Силвия от счетоводството. — Не ти ли липсват децата?

— Липсват ми — признах. — Но повече ми липсвах аз самата.

Вечерите бяха най-тежки. Самотата ме притискаше като мокро одеяло. Понякога се улавях как говоря на себе си: „Петя, защо го направи? Защо не остана при тях? Нима свободата струва толкова много?“

Една неделя реших да отида на разходка в Южния парк. Седнах на пейка до възрастна жена с бяла коса и топъл поглед.

— Извинете, може ли да седна? — попитах плахо.

— Разбира се, момиче — усмихна се тя. — Аз съм Елена. Чакам внучката си, но тя все закъснява.

Заприказвахме се. Разказах ѝ за себе си, за решението ми да напусна дома след толкова години.

— Знаеш ли — каза Елена тихо, — аз останах при мъжа си до края му. Не защото го обичах, а защото нямах смелостта да тръгна. Ти поне опита.

Тези думи ме разтърсиха. За първи път някой не ме осъди, а ме разбра.

С времето започнах да откривам малки радости: сутрешното кафе на терасата с изглед към Витоша; новите книги, които четях до късно; разговорите с непознати в парка. Записах се на курс по рисуване — нещо, което винаги съм искала да опитам.

Но семейството ми не спираше да ме дърпа назад. Георги идваше пред входа и крещеше:

— Върни се! Какво ще кажат съседите? Всички ни сочат с пръст!

Мария плачеше по телефона:

— Мамо, децата питат къде си. Не разбираш ли, че ни боли?

Понякога се чувствах като предателка. Но когато затварях очи вечер, усещах странно спокойствие. За първи път в живота си принадлежах на себе си.

Една вечер Мария дойде неочаквано. Седна срещу мен в малката кухня и дълго мълча.

— Мамо… — започна тя с треперещ глас. — Толкова съм ядосана… Но и те разбирам. Понякога и аз мечтая да избягам…

Хванах ръката ѝ.

— Не бягай, Мария. Просто не забравяй коя си.

С времето отношенията ни започнаха да се лекуват. Георги все още не ми говори, но вече не ме обвинява толкова яростно. Внуците идват при мен през уикендите и рисуваме заедно.

Понякога съседките шушукат зад гърба ми: „Виж я тая Петя — на стари години тръгнала да живее сама!“ Но вече не ми пука.

На петдесет и пет години започнах отначало. Беше страшно, беше самотно, но беше истинско.

Питам се: Колко жени като мен живеят в сянка цял живот? Колко от вас мечтаят за свобода, но ги е страх да я поискат? Може би е време да поговорим за това…