„Няма да изоставя сина си. Какъв баща бих бил?“ – Историята на един български баща, изправен пред избора между майка си и детето си

– Избирай, Даниеле! Или аз, или това дете! – гласът на майка ми ехтеше в малката кухня, а ръцете ѝ трепереха от гняв. Стоях срещу нея, с едногодишния си син Виктор на ръце, и усещах как светът ми се разпада. Не можех да повярвам, че точно тя – жената, която ме е отгледала сама, с толкова лишения и обич – сега е готова да изхвърли собствения си внук на улицата.

– Мамо, моля те… Той е само бебе. Твоят внук е! – гласът ми беше пресипнал, а очите ми горяха от сълзи. Виктор се размърда в ръцете ми и протегна ръчички към баба си, но тя се дръпна назад, сякаш го беше ухапала змия.

– Не мога повече! – извика тя. – Откакто Мария ви остави, всичко падна върху мен! Аз работя, аз плащам сметките, аз гледам детето ти! А ти? По цял ден търсиш работа, но нищо не намираш! Не мога да се грижа за всички ви!

Стиснах зъби. Знаех, че е права за много неща. След като Мария – майката на Виктор – ни напусна без дума и замина за Германия, останах сам с бебето. Майка ми ме прие обратно в панелката в Люлин, но напрежението растеше с всеки изминал ден. Парите не стигаха, а Виктор често боледуваше. Майка ми се прибираше изморена от работа в супермаркета и намираше дома ни разхвърлян, а мен – отчаян и безсилен.

– Мамо… – опитах се да кажа нещо, но думите заседнаха в гърлото ми.

– Или го даваш в дом, или напускате двамата! – отсече тя и затръшна вратата на стаята си.

Стоях дълго в тъмната кухня, слушайки как Виктор тихо хлипа на рамото ми. В този момент разбрах: няма връщане назад. Не можех да изоставя сина си. Какъв баща бих бил тогава?

На следващата сутрин събрах малкото ни дрехи в една раница. Майка ми не излезе от стаята си. Оставих бележка: „Обичам те. Но не мога да изоставя Виктор.“

Излязохме на улицата. Беше студено мартенско утро. Вятърът пронизваше якето ми, а Виктор се сгуши в мен. Не знаех къде ще спим тази нощ. Приятелите ми имаха свои семейства и проблеми. Никой не можеше да ни приюти за повече от няколко дни.

Първата седмица прекарахме при Краси – стар приятел от казармата. Жена му не беше доволна от присъствието ни и постоянно мърмореше:

– Даниеле, не може така! Имаме две деца и едва се оправяме…

Разбирах я. След три дни си тръгнахме. Следващите нощи спахме по гаражи и стълбища. Виктор плачеше от глад и студ. Аз крадях хляб от кварталната фурна и се молех никой да не ни види.

Една вечер седяхме на пейка пред блока и Виктор заспа в скута ми. Тогава дойде баба Сийка – съседката от третия етаж.

– Момче, какво правиш тук? Детето ще се разболее!

Разказах ѝ всичко през сълзи. Тя ме погледна строго:

– Майка ти е добра жена, ама понякога хората се пречупват… Ела у нас за няколко дни. Ще измислим нещо.

Така попаднахме при баба Сийка. Тя ни даде стаичката си с изглед към вътрешния двор и всяка сутрин ни правеше топъл чай с мед.

– Трябва да намериш работа, Даниеле – каза тя една вечер. – Иначе ще загубиш детето.

Започнах да обикалям строителните обекти в района. Никой не искаше самотен баща с бебе на ръце. Един ден обаче шефът на една фирма ме попита:

– Можеш ли да боядисваш?

– Мога всичко! – излъгах.

Така започнах работа като бояджия на черно. Беше тежко – по цял ден носех кофи с боя, а вечер тичах при Виктор и баба Сийка. Парите стигаха едва за храна и памперси.

Майка ми не се обаждаше. Понякога я виждах през прозореца да излиза за работа – изглеждаше по-стара и уморена от всякога.

Минаха месеци. Виктор проходи в малката стая на баба Сийка. Първата му дума беше „тати“. В този миг разбрах, че всичко си е струвало.

Една вечер майка ми позвъни на вратата на баба Сийка.

– Може ли да поговорим? – попита тихо.

Седнахме тримата на масата – аз, тя и Виктор.

– Прости ми… – прошепна тя през сълзи. – Не знаех какво правя… Страхувах се…

Прегърнах я силно.

– И аз те обичам, мамо… Но никога няма да изоставя сина си.

Днес живеем тримата в малък апартамент под наем. Работя като бояджия, а майка ми помага с Виктор. Понякога спорим, понякога плачем заедно, но вече знаем: семейството е най-важното.

Питам се понякога: Колко струва една майчина прошка? И дали бихте могли вие да изберете между родител и дете? Какво бихте направили на мое място?