„Няма да изоставя сина си. Какъв баща бих бил?“ – Историята на един български татко

– Изчезвай! И двамата! – гласът на майка ми прониза тишината като нож. Стоях в коридора, с малкия Даниел в ръце, а сърцето ми се свиваше от страх и срам. Беше късен ноемврийски следобед, навън валеше ситен дъжд, а аз усещах как светът под краката ми се разпада.

– Мамо, моля те… Той е само на година! Къде да отидем? – гласът ми трепереше, но тя не помръдна. Стоеше с кръстосани ръце пред вратата на кухнята, очите ѝ студени като зимна река.

– Не ме интересува! Не съм длъжна да гледам чуждо дете! – изсъска тя. – Ти сам си го направи, ти ще си го гледаш! Аз съм си гледала моето, сега ти си наред!

Чуждо дете… Даниел беше нейният внук. Моят син. Но за нея той беше товар, напомняне за всичко, което не беше наред в живота ѝ. Баща ми почина преди три години, а майка ми така и не прости на света за това. Оттогава стана още по-студена, още по-непрощаваща.

Стиснах Даниел по-силно. Той се размърда и тихо заплака.

– Моля те… – опитах още веднъж, но тя вече беше обърнала гръб. Чух как телевизорът заглуши плача на сина ми.

Излязохме на стълбището. Миришеше на влага и прах. Даниел се сгуши в мен, а аз се опитвах да не мисля за това, че нямам къде да отидем. Майка му – Мария, ни беше напуснала преди шест месеца. Остави ни бележка: „Не мога повече. Извинявай.“ Повече не я видяхме.

Слязохме по стълбите. Навън беше мрачно и студено. Вятърът пронизваше якето ми, а обувките ми пропускаха вода. Даниел трепереше.

– Татко е тук, момчето ми… – прошепнах му и се опитах да звучи сигурно, макар че вътре умирах от страх.

Първата нощ прекарахме в чакалнята на Централна гара. Седях на пейката, държах Даниел в скута си и го завивах с якето си. Хората ни гледаха с подозрение или съжаление. Една жена ни подаде кроасан и бутилка вода. Благодарих ѝ със сълзи в очите.

На сутринта започнах да звъня на приятели. Повечето не вдигаха или казваха: „Съжалявам, нямаме място.“ Единствено Стефан – стар приятел от казармата – ни прие за няколко дни в малката си гарсониера в Люлин.

– Братле, не е много, ама поне е топло – каза той и ми подаде одеяло.

– Благодаря ти… Не знам как ще ти се отплатя.

– Гледай детето си. Това е най-важното.

Така започнаха най-тежките седмици в живота ми. Търсих работа навсякъде – по строежи, складове, дори като нощен пазач. Никой не искаше баща с малко дете. Социалните служби ме гледаха с подозрение: „А майката къде е?“, „Защо сте без дом?“. Обяснявах, молех се, но помощта беше минимална – няколко ваучера за храна и обещание за място в приют… след месец.

Даниел боледуваше често. Водех го по поликлиники, чакахме с часове сред кашлящи хора и изнервени лекари.

– Татко… боли ме гърлото – хленчеше той една вечер.

– Знам, момчето ми… Ще мине…

Понякога се питах дали не сгреших някъде по пътя. Дали можех да предотвратя всичко това? Ако бях по-добър син… Ако бях по-добър съпруг…

Една вечер Стефан ме хвана за рамото:

– Не можеш да останеш тук завинаги. Имам семейство, ще се върнат след седмица…

Разбрах го. Не можех да очаквам другите да решават моите проблеми.

В отчаянието си реших да потърся майка ми отново. Отидох до блока ни в Надежда и звъннах на вратата. Тя отвори и ме погледна така, сякаш съм непознат.

– Какво искаш?

– Мамо… Моля те… Даниел е болен. Нямаме къде да отидем…

Тя замълча дълго. Видях как очите ѝ омекнаха за миг, но после пак станаха твърди.

– Не мога… Не мога повече да гледам назад. Ти избра този живот.

– Мамо… Това е твоят внук!

– Аз вече нямам сили за никого…

Затвори вратата пред лицето ми.

Върнахме се при Стефан за последната ни нощ там. На сутринта тръгнахме без посока из София. В един момент седнах на пейка пред църквата „Св. Неделя“ и заплаках без глас. Даниел ме гледаше с големи тъжни очи.

Тогава до мен седна възрастна жена.

– Момче… Защо плачеш?

Разказах ѝ всичко – за Мария, за майка ми, за бездомността ни.

Тя ме погали по рамото:

– Не се отказвай от детето си. Бог ще ти помогне.

Тези думи ми дадоха сили да продължа. На следващия ден намерих временна работа като хамалин на Женския пазар. Започнах да изкарвам малко пари – колкото да купя храна и памперси за Даниел.

След месец социалните служби ни предложиха стая в общинско жилище – малка, влажна, но наша стая. Започнах работа като охрана в склад край Илиянци. Животът беше труден, но вече имахме покрив над главата си.

Минаха години. Даниел порасна – умен, добър и силен. Никога не му казах лоша дума за баба му или майка му. Вярвах, че прошката е по-силна от омразата.

Понякога още се питам: „Какъв човек трябва да си, за да изгониш собственото си дете и внуче?“ Но после си спомням думите на онази непозната жена: „Не се отказвай от детето си.“

Може би животът ни е научил на най-важното – че любовта към детето е по-силна от всяка болка и предателство.

А вие как бихте постъпили? Бихте ли простили на родителите си? Или има неща, които никога не се прощават?