Обещанията на мама и разбитите мечти
„Какво? Развеждате се?“ – думите излязоха от устата ми, преди дори да осъзная, че ги изричам. Стоях в средата на хола, а мама седеше на дивана с поглед, който не можех да разчета. Беше ли това тъга или облекчение? Не знаех. Но знаех, че светът ми се разпадаше.
Току-що се бях омъжила за Иван. Беше красива церемония, изпълнена с любов и надежда за бъдещето. Мама и татко бяха там, усмихваха се и ни пожелаваха щастие. И тогава, само седмица след сватбата, мама ми съобщи новината, която промени всичко.
„Да, скъпа,“ каза тя спокойно. „Развеждаме се. И ще живея в апартамента на баба.“
„Но ти обеща…“ започнах аз, но тя ме прекъсна.
„Знам какво съм обещала, но нещата се промениха. Не мога повече да живея с баща ти.“
Сърцето ми се сви. Апартаментът на баба беше нашата надежда за ново начало с Иван. Бяхме говорили толкова пъти за това как ще го обновим, как ще създадем нашия дом там. А сега всичко това изчезваше пред очите ми.
„Мамо, как можеш да направиш това?“ попитах отчаяно.
Тя въздъхна дълбоко и погледна към прозореца. „Не е лесно решение, но е необходимо. Трябва да мисля за себе си поне веднъж в живота си.“
Тези думи ме удариха като шамар. Винаги съм вярвала, че семейството е на първо място. Че трябва да се жертваме един за друг. Но сега мама избираше себе си пред нас.
Разговорът ни беше прекъснат от звънеца на вратата. Беше татко. Влезе с уморен вид и седна до мама.
„Здравей, мила,“ каза той тихо.
„Здравей, татко,“ отвърнах аз, опитвайки се да не покажа колко съм разстроена.
„Знам, че това е шок за теб,“ продължи той. „Но вярвай ми, опитахме всичко. Просто не можем повече да бъдем заедно.“
Сълзите започнаха да текат по бузите ми. „А какво ще стане с нас? С Иван? С нашите планове?“
Мама сложи ръка на рамото ми. „Ще намерите начин. Вие сте млади и силни. Ще се справите.“
Но тези думи не ме успокоиха. Чувствах се предадена и сама.
След този разговор нещата вкъщи станаха напрегнати. Иван беше разбиращ, но виждах как и той е разочарован. Започнахме да търсим други варианти за жилище, но нищо не беше като апартамента на баба.
Една вечер, докато седяхме на дивана и обсъждахме поредната неуспешна оглед на апартамент, Иван ме погледна сериозно.
„Знаеш ли,“ каза той тихо, „може би това е изпитание за нас. Да видим колко сме силни заедно.“
Погледнах го и усетих как сърцето ми се стопля малко. Може би беше прав. Може би трябваше да се борим за нашето бъдеще, независимо от обстоятелствата.
Но въпреки всичко, не можех да спра да мисля за мама и нейното решение. Как можеше да избере себе си пред семейството? Това ли е истинската любов – да поставиш себе си на първо място?
И така, докато седя тук и пиша тези редове, не мога да не се запитам: Какво означава да бъдеш истински щастлив? И дали някога ще мога да простя на мама за това, което направи?