Оказва се, че свекървата не е толкова лоша – мислех си аз, докато жена ми ме побъркваше

– Не мога повече! – изкрещя Мария, докато хвърляше чиния в мивката. Стъклото издрънча и аз инстинктивно се дръпнах назад. Седях на кухненския стол, стиснал чашата с изстинало кафе, и се чудех какво да кажа. Вече нямах сили да споря. Последните месеци бяха като безкраен кръговрат от обвинения, недоразумения и тишина, която тежеше повече от всяка дума.

– Пак ли ще мълчиш? – викна тя, а очите ѝ бяха пълни със сълзи и гняв. – Кажи нещо! Защо винаги трябва аз да оправям всичко? Защо не можеш просто да бъдеш нормален съпруг?

Погледнах я уморено. В главата ми се въртяха хиляди думи, но нито една не звучеше правилно. Знаех, че каквото и да кажа, ще бъде изтълкувано погрешно. Вече не помнех кога за последно се бяхме смели заедно или просто си бяхме говорили без напрежение.

– Мария, моля те… – започнах тихо, но тя ме прекъсна с рязко движение на ръката.

– Не! Писна ми! Отивам при мама!

Вратата се затръшна и останах сам в апартамента. Тишината беше оглушителна. Станах, облякох якето си и излязох навън. Вървях безцелно по улиците на София, докато не стигнах до Борисовата градина. Намерих свободна пейка и седнах. Извадих от джоба си вчерашен геврек от кварталната фурна – твърд като камък, но гладът не прощава. Птиците ме гледаха с надежда за трохи, а аз се чудех как животът ми се превърна в това.

Винаги съм мислил, че свекървата е най-голямото зло в живота на един мъж. Още от първия ден усещах неодобрението ѝ – строгият поглед на госпожа Димитрова, критиките към всичко, което правя или не правя. Но сега тя беше единствената, която можеше да говори с Мария. Звъннах ѝ с треперещи ръце.

– Госпожо Димитрова… Мария пак си тръгна. Не знам какво да правя.

Мълчание. После гласът ѝ прозвуча по-мек, отколкото очаквах:

– Спокойно, момче. Ще поговоря с нея. Ти си почини малко.

Затворих телефона и останах да гледам как слънцето залязва зад дърветата. Спомних си първата ни среща с Мария – беше лято, тя носеше синя рокля и се смееше така свободно… Кога изгубихме тази лекота? Кога започнахме да се борим един срещу друг вместо един до друг?

Вечерта се прибрах в празния апартамент. Всичко ми изглеждаше чуждо – снимките по стените, разхвърляните дрехи, дори миризмата на вечеря, която вече беше изстинала. Легнах на дивана и заспах с дрехите.

На сутринта телефонът звънна. Беше свекърва ми.

– Ела у нас – каза тя кратко.

Отидох с нежелание. Очаквах нови упреци, но когато влязох в малкия им апартамент в Люлин, видях Мария да седи на масата с червени очи. Госпожа Димитрова стоеше до прозореца и пушеше нервно.

– Седнете! – нареди тя строго.

Седнахме един срещу друг. Мълчахме дълго.

– Вижте какво – започна свекърва ми. – Вие двамата сте като две деца в пясъчник. Всеки дърпа към себе си и никой не мисли за другия. Ако искате да сте заедно, трябва да спрете да броите кой колко е направил и кой е виновен.

Мария избухна:

– Мамо, ти не разбираш! Той никога не ме слуша! Все едно говоря на стена!

– А ти слушаш ли го? – попита спокойно майка ѝ.

Мария замълча. Аз също.

– Знаете ли колко пъти съм искала да избягам от баща ви? – продължи свекърва ми. – Но останахме заедно, защото някой трябваше да отстъпи първи. Любовта не е само цветя и рози, а компромиси и прошка.

Погледнах Мария. За първи път от месеци видях в очите ѝ не гняв, а тъга и умора.

– Може би… може би трябва да опитаме пак – прошепнах аз.

Тя кимна бавно.

Свекърва ми изгаси цигарата и въздъхна:

– Хайде сега да пием по едно кафе като хората.

Седнахме тримата на масата и за първи път от много време усетих топлина в сърцето си. Разговорът беше труден, но честен. Говорихме за страховете си, за разочарованията и за малките радости, които сме забравили да ценим.

Вечерта тръгнахме към вкъщи заедно с Мария. Не всичко беше решено, но поне имахме надежда.

Сега седя отново на онази пейка в парка и си мисля: Колко често съдим хората по външния им вид или по ролята им в живота ни? А дали не пропускаме най-важното – че понякога помощта идва именно оттам, откъдето най-малко очакваме?

Кажете ми честно: колко често сте грешали в преценката си за някого? И има ли шанс да започнем отначало?