Око за око, дума за дума: Как показах на свекърва ми, че не съм за подценяване

— Пак ли си забравила да сложиш солта, Мария? — гласът на свекърва ми, госпожа Пенева, проряза въздуха като нож. Беше неделя вечер, цялото семейство беше на масата, а аз се чувствах като ученичка, която току-що е сбъркала най-лесната задача.

Погледнах към мъжа си, Димитър, но той само сведе очи към чинията си. Дъщеря ми Яна се размърда неспокойно на стола си. Свекърва ми продължи:

— Не знам какво правиш по цял ден, ама едно ядене не можеш да сготвиш като хората. Като че ли не си от нашето семейство.

Стиснах зъби. Това не беше първият път. Откакто се омъжих за Димитър преди осем години, всеки мой опит да бъда част от това семейство беше посрещан с критика и презрение. Госпожа Пенева винаги намираше начин да ме унижи — пред децата, пред съседите, дори пред приятелките си от пенсионерския клуб.

В началото мислех, че с времето ще ме приеме. Че ако съм тиха и услужлива, ще ме заобича. Но с всяка година думите ѝ ставаха по-остри, а погледът ѝ — по-студен. „Снаха като теб не съм и сънувала!“ — казваше често. А аз се усмихвах и преглъщах.

Но тази вечер нещо в мен се пречупи. Може би защото Яна вече беше достатъчно голяма да разбира думите ѝ. Може би защото видях как синът ѝ — моят мъж — се страхува да ме защити. Или може би защото вече не можех да понеса още една вечеря, превърната в съдебен процес срещу мен.

Вдигнах глава и я погледнах право в очите.

— Госпожо Пенева — започнах тихо, но твърдо. — Може би яденето не е по ваш вкус, но поне е сготвено с любов. Ако искате повече сол, солницата е до вас.

Тя ме изгледа така, сякаш не вярваше на ушите си.

— Какво каза?

— Казах — повторих по-силно — че ако не ви харесва храната ми, може да си сготвите сама следващия път. Аз повече няма да търпя обидите ви пред децата и пред мъжа ми.

В стаята настъпи тишина. Димитър най-накрая вдигна глава и ме погледна с изненада. Яна се усмихна едва забележимо.

Свекърва ми остави вилицата си и се изправи.

— Значи така? След всичко, което съм направила за вас! Прибрах ви под покрива си, гледах ви децата…

— Да, и ви благодаря за всичко — прекъснах я аз. — Но това не ви дава право да ме унижавате. Аз съм майка на вашите внуци и съпруга на сина ви. Заслужавам уважение.

Тя се разтрепери от яд.

— Виж ти! Снахата проговори! Ами ако кажа на Димитър да те изгони? Какво ще правиш тогава?

Погледнах към мъжа си. За първи път видях страх в очите му — не от мен, а от майка си. Но този път реших да не го спасявам.

— Ако Димитър избере вас пред мен и децата си, ще знам какво да правя — казах спокойно. — Но повече няма да позволя никой да ме тъпче.

Госпожа Пенева излезе от стаята с трясък. Останахме тримата на масата — аз, Димитър и Яна. За първи път от години почувствах облекчение.

Димитър наруши тишината:

— Мария… Не знаех, че ти тежи толкова много.

— Тежи ми всеки ден — отвърнах аз. — Но повече няма да мълча.

Той хвана ръката ми под масата. Яна се приближи и ме прегърна.

На следващия ден свекърва ми не слезе за закуска. Прекара целия ден затворена в стаята си. Когато най-накрая излезе вечерта, погледна ме студено и каза:

— Щом така искаш… Ще видим колко ще издържиш.

Започнаха дни на мълчалив бойкот. Не ми говореше, не ми помагаше с нищо вкъщи. Дори пред съседките започна да разказва как „снахата е неблагодарница“. Но аз вече не бях същата Мария. Започнах да излизам повече с децата, записах се на курс по рисуване, намерих си работа на половин ден в библиотеката.

Една вечер Яна дойде при мен със сълзи в очите:

— Мамо, баба каза, че ако не слушам, ще ме изпрати при теб в „онзи панелен апартамент“… Тя няма право да говори така!

Прегърнах я силно.

— Никой няма право да те плаши или унижава, Яна. Нито баба ти, нито някой друг.

Седмици по-късно Димитър най-накрая събра смелост и поговори с майка си:

— Мамо, Мария е част от нашето семейство. Ако не можеш да я уважаваш, ще трябва да се преместим.

Госпожа Пенева избухна:

— Значи снаха ти е по-важна от мен?

— Не е въпрос на важност — отвърна той. — Въпрос е на уважение и спокойствие за децата ни.

След тази вечер отношенията ни останаха хладни, но вече нямаше обиди. Госпожа Пенева разбра, че няма власт над мен както преди.

Понякога се питам дали постъпих правилно. Дали трябваше да чакам толкова дълго? Или може би всяка снаха трябва сама да намери гласа си?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да премълчите или бихте защитили себе си и семейството си?