„Остави ме на мира, тате!” – Болезнената раздяла между баща и син, когато парите разрушават всичко

– Остави ме на мира, тате! – гласът на Петър трепереше от гняв и отчаяние. Стоях в коридора на панелката ни в Люлин, с телефона притиснат до ухото, а сърцето ми се свиваше. Не беше първият ни скандал, но този път думите му бяха като нож.

Преди години, когато майка му почина, останахме само двамата. Петър беше на 14 – крехък, затворен, с очи, които търсеха опора. Заклех се да бъда най-добрият баща, да не му липсва нищо. Работех по две смени в склада на „Фантастико“, после карах такси нощем. Всичко заради него.

С времето обаче нещата се промениха. Петър порасна, започна да излиза с нови приятели, да носи скъпи дрехи, които не можех да си позволя. Веднъж го чух да казва по телефона: „Тате ще ми даде, той винаги дава.“

– Петре, не мога всеки месец да ти давам по 500 лева! – казах му една вечер, докато вечеряхме в мълчание.
– Ти си длъжен! Аз уча! – изкрещя той и тресна вилицата.
– Аз съм ти баща, не банкомат!
– Ако не ми дадеш, повече няма да ме видиш!

Тогава не повярвах, че ще го направи. Но след седмица си събра багажа и се изнесе при приятелката си в Студентски град. Минаха месеци. Понякога ми звънеше – винаги за пари. Никога не попита как съм.

Една вечер телефонът иззвъня. Беше Петър.
– Тате…
Гласът му беше тих, почти непознат.
– Какво има?
– Трябват ми пари. Много съм закъсал…
– Петре, пак ли? Не мога повече…
– Остави ме на мира тогава! – изкрещя и затвори.

Седнах на стария диван и се разплаках. За първи път от години. Спомних си как го учех да кара колело в Южния парк. Как го държах за ръка първия учебен ден. Кога се превърнахме в непознати?

Дните минаваха бавно. На работа колегите ми разказваха за децата си – кой завършил университет, кой се оженил. Аз мълчах. Вечер гледах снимките ни по рафтовете – усмихнати лица от друго време.

Една неделя реших да му пиша: „Петре, липсваш ми. Не искам само да ти давам пари. Искам да поговорим.“
Отговор нямаше.

Минаха седмици. Един ден получих съобщение: „Тате, може ли да дойда?“
Сърцето ми подскочи.
– Разбира се! – написах веднага.

Вечерта той дойде. Беше отслабнал, очите му бяха уморени.
– Как си? – попитах несигурно.
– Не знам… – въздъхна той и седна срещу мен.
Мълчахме дълго.
– Тате… Съжалявам. Просто… всичко е толкова трудно. Парите никога не стигат. Чувствам се като провал.
– Не си провал, Петре. Но не мога само да давам пари и да гледам как се отдалечаваш от мен.
Той наведе глава.
– Знам… Просто понякога ми се струва, че ако не успея, ще те разочаровам.
– Най-много ме разочарова това, че спря да ми вярваш.

Той се разплака. За първи път от години го видях толкова уязвим.
– Може ли… може ли просто да остана тази вечер?
Прегърнах го силно.

На следващия ден закусвахме заедно – като някога. Говорихме за всичко – за майка му, за мечтите му, за страховете му. Обещахме си да опитаме отново.

Но вътрешно знаех – раните остават дълбоки. Доверието трудно се връща. Сега всяка вечер се питам: Къде сбърках? Можеше ли да го обичам по друг начин? Или парите винаги ще стоят между нас?

А вие как мислите – има ли прошка за такива рани? Може ли семейството да бъде по-силно от парите?