От бездомен до герой: Историята на Борис, предаден от майка си

– Махай се от тук! – гласът на майка ми, Мария, проряза тишината в малката ни кухня в Пловдив. Беше ноемврийска вечер, дъждът барабанеше по прозорците, а аз стоях с куфар в ръка, стиснал зъби, опитвайки се да не заплача. – Не искам да те виждам повече! Ти си виновен за всичко!

Баща ми, Иван, беше починал преди седмица от инфаркт. Не бях готов за тази загуба, но още по-малко бях готов за омразата, която майка ми изля върху мен. Винаги съм мислел, че сме обикновено семейство – с проблеми, но с любов. Оказа се, че съм се лъгал.

– Мамо, моля те… – гласът ми трепереше. – Нямам къде да отида.

– Това не е мой проблем! – тя затръшна вратата след мен. Останах сам на стълбището, с един куфар и разбито сърце.

Така започна моят живот на улицата. Бях на 24 години, студент по информатика в Пловдивския университет. Приятелите ми бързо се разотидоха – кой иска да се занимава с бездомен? Спях по пейки в Цар-Симеоновата градина, криех се в автобуси през зимата. Понякога намирах подслон при случайни познати, но никога не оставах дълго – срамът ме изяждаше отвътре.

Работех каквото намеря – разтоварвах стоки в складове, миех чинии в квартални кръчми. Понякога крадях храна от пазара. Всяка вечер се питах: „Защо? Защо майка ми ме изгони? Какво съм направил?“

Една вечер срещнах Стефан – възрастен клошар с добри очи. Той ми даде парче хляб и ме научи как да оцелявам. „Животът е куче, момче – каза ми той. – Но ако не се предадеш, ще видиш светлина.“

Минаха три години. Станах почти невидим за обществото – хората ме подминаваха като празна бутилка. Но вътре в мен нещо не умираше. Спомнях си думите на баща ми: „Борисе, никога не се отказвай от себе си.“

Една сутрин получих писмо от адвокат – странно, защото нямах адрес. Беше оставено в една от кръчмите, където понякога работех. В писмото пишеше:

„Г-н Борис Иванов,
Моля, свържете се с мен по повод завещанието на вашия баща.“

Сърцето ми заби лудо. Отидох при адвоката – господин Георгиев. Той ме посрещна с топла усмивка и ми подаде дебела папка.

– Баща ви е оставил всичко на ваше име – каза той тихо. – Апартаментът, спестяванията… Дори малката къща на село.

– Но… майка ми?

– Тя няма право на нищо според завещанието.

Стоях като ударен. Всички тези години съм бил собственик на дом, докато съм спал по пейките.

Върнах се пред блока ни. Майка ми беше остаряла, косата ѝ побеляла. Видя ме през прозореца и лицето ѝ пребледня.

– Какво правиш тук? – попита тя рязко.

– Връщам се у дома – казах спокойно. – Това е моят дом.

– Не! Не можеш… Аз… – гласът ѝ се пречупи.

– Мамо, защо го направи? Защо ме изгони?

Тя избухна в сълзи:

– Мислех, че ти си виновен за смъртта на баща ти! Той винаги те защитаваше… Аз останах сама и не знаех какво да правя!

Стояхме дълго в мълчание. Вътре в мен бушуваха гняв и тъга, но и нещо друго – съжаление към тази жена, която някога беше моя майка.

– Можеш да останеш тук – казах тихо. – Но аз ще решавам какво ще стане с този дом.

Тя кимна безмълвно.

Започнах нов живот. Върнах се към университета, намерих работа като програмист. Помагах на хора като Стефан – носех им храна и дрехи. С майка ми отношенията ни останаха хладни, но вече не изпитвах омраза.

Понякога се питам: ако баща ми не беше оставил това завещание, щях ли някога да намеря сили да простя? И дали някой друг би могъл да прости такова предателство?

Какво бихте направили вие на мое място? Може ли прошката да излекува раните от най-дълбокото предателство?