От деня, в който изпуснах лъжицата – Новото начало на една българска вдовица в тишината

– Пак ли си сама, бабо Марийке? – гласът на малката Елица прониза тишината в кухнята ми, точно в момента, когато лъжицата се изплъзна от пръстите ми и падна с глух звук върху плочките. Сърцето ми подскочи. Не знам кое ме стресна повече – внезапното й появяване или осъзнаването, че ръцете ми вече не ме слушат така, както преди.

– Ела тук, Елице – прошепнах, опитвайки се да прикрия сълзите си. – Баба ти е добре, просто малко се е замислила.

Но не бях добре. Откакто Георги си отиде преди две години, къщата беше станала прекалено голяма, прекалено тиха. Всяка сутрин се будех с усещането, че нещо липсва – не само неговото присъствие, но и смисълът да стана, да сготвя, да се усмихна. Децата ми живееха в София – рядко се обаждаха, а още по-рядко идваха. Селото ни – Копривец – беше останало с шепа възрастни хора и няколко семейства с малки деца.

Елица беше внучка на новите съседи – младото семейство Иванови, които се бяха преместили от Варна. Майка й, Цветелина, често идваше да иска съвет за градината или рецепта за лютеница. Но аз усещах пропастта между нас – те бяха млади, пълни с надежди и планове, а аз… аз броях дните до следващото посещение на децата си.

– Бабо Марийке, мама каза да ти донеса малко топъл хляб – Елица постави върху масата кърпа с още топъл самун. – Искаш ли да играем на „Не се сърди човече“?

Погледнах я и усетих как в гърдите ми се надига нещо топло. Отдавна никой не беше искал да играе с мен. Но преди да отговоря, чух гласа на Цветелина отвън:

– Ели! Не притеснявай баба Марийка! Тя има нужда от почивка.

– Не ме притеснява – отвърнах по-силно, отколкото възнамерявах. – Напротив…

Цветелина влезе и ме погледна внимателно. В очите й имаше загриженост, но и нещо друго – може би страх? Страх от това да остарееш сама? Или страх от това да поискаш помощ?

– Ако имаш нужда от нещо… – започна тя плахо.

– Имам нужда от компания – прекъснах я. – Само това.

Така започна всичко. Всяка вечер Елица идваше при мен да играем игри или да четем приказки. Цветелина носеше домашни сладкиши и споделяше тревогите си за работата и брака си. Мъжът й, Петър, рядко говореше много, но винаги ми помагаше с тежките торби или дървата за огрев.

Скоро обаче селото започна да шушука. „Виж я Марийка – намерила си ново семейство!“ „Децата й я забравиха, та чуждите й станаха по-близки!“ Болеше ме. Не защото не беше вярно, а защото беше истина.

Една вечер синът ми Димитър дойде неочаквано. Влезе без да почука и ме завари с Елица на колене пред печката.

– Майко! Какво става тук? Защо това дете е у вас по тъмно?

Погледнах го и видях в очите му упрек и ревност.

– Димитре, тя ми прави компания. Ти кога последно седна до мен така?

Той замълча за миг, после избухна:

– Не искам хората да говорят за теб! Не искам да мислят, че си сама и изоставена!

– Но аз съм сама! – извиках през сълзи. – И ако не бяха тези хора… щях да съм още по-сама!

Димитър си тръгна обиден. Дни наред не се обаждаше. Аз се затворих още повече в себе си. Започнах да отказвам поканите на Цветелина и Елица. Къщата отново потъна в тишина.

Една сутрин обаче чух почукване на прозореца. Беше Елица.

– Бабо Марийке… Мама казва, че ако не искаш да ни виждаш повече, ще разберем… Но аз… аз ще ти оставя това.

Тя ми подаде рисунка – двете ни пред къщата, усмихнати.

Сълзите ми потекоха сами. Прегърнах я силно.

– Прости ми, дете… Понякога възрастните забравят колко много имат нужда от другите.

Този ден реших да не се крия повече. Започнах да каня Иванови на вечеря, да помагам на Цветелина в градината, да уча Елица на плетене. Селото пак шушукаше, но вече не ме болеше толкова. Защото разбрах: самотата е избор. А аз избрах живота.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам към двора на Иванови. Чувам смеха на Елица и гласовете им през оградата.

– Може би семейството не е само кръвта… Може би е онзи, който те държи за ръка, когато изпуснеш лъжицата… Как мислите?