Отгласите на неизказаната обич: История за пренебрежение и самота
„Не викай, тате! Моля те, не викай!“ – гласът ми трепереше, докато стоях на прага между кухнята и хола. Баща ми, Георги, беше вече преполовил бутилката ракия и очите му святкаха с онзи познат, опасен блясък. Майка ми, Мария, седеше свита на дивана, с ръце, скрити в ръкавите на пуловера си. Тя не казваше нищо. Никога не казваше нищо.
Бях на 21 и се чувствах по-самотна от всякога. Живеехме в малък панелен апартамент в Люлин – тристаен, но сякаш стените се свиваха всяка вечер, когато баща ми започваше да крещи. Отдавна вече не се страхувах за себе си. Страхувах се за майка ми. Но тя не искаше помощта ми. „Това е нашият живот, Яна. Не се меси.“ – казваше тихо, когато се опитвах да говоря с нея.
В училище винаги бях отличничка. Учителките ме хвалеха, съучениците ми ме гледаха с респект, но никой не знаеше какво се случва у дома. Никой не знаеше как вечер лежах будна и слушах как баща ми троши чаши и обижда майка ми. Как тя плачеше без глас, а аз стисках възглавницата до лицето си, за да не изкрещя.
След като завърших гимназия, кандидатствах психология в Софийския университет. Исках да разбера защо хората нараняват най-близките си. Защо майка ми не си тръгва? Защо баща ми не спира? Защо аз не мога да ги спася?
Първата година в университета беше като глътка въздух. Запознах се с Мариян и Петя – двама колеги, които сякаш веднага усетиха болката в мен. Веднъж Мариян ме попита: „Яна, защо винаги гледаш през прозореца, когато говорим за семейство?“ Не можах да му отговоря. Как да обясня, че семейството ми е като рана, която никога не зараства?
Една вечер, когато се прибрах по-късно от лекции, намерих майка ми с посинено око. Баща ми спеше на дивана, а по масата имаше разлята ракия и счупена чаша. „Добре ли си?“ – попитах я тихо. Тя само кимна и избърса сълзите си с ръкав.
„Мамо, трябва да си тръгнем. Не можем повече така.“
Тя ме погледна с онзи празен поглед, който ме караше да се чувствам невидима.
„Яна, ти си още дете. Не разбираш.“
„Не съм дете! На 21 съм! Виж какво ти причинява! Виж какво ни причинява!“
Тя замълча. После стана и започна да мие чиниите.
Тогава разбрах – тя никога няма да си тръгне. А аз? Аз трябваше да избера дали да остана или да избягам.
Започнах да прекарвам все повече време в университета и при приятели. Петя ме покани да живея при нея и майка ѝ в Студентски град. Приеха ме като своя дъщеря – готвехме заедно, гледахме филми, смеехме се. За първи път усетих какво е дом без страх.
Но вината не ме напускаше. Всяка вечер звънях на майка ми.
„Добре съм, Яна. Не се тревожи.“
Но знаех, че лъже.
Една сутрин получих обаждане от съседката ни – леля Сийка.
„Янче, баща ти пак е направил скандал. Майка ти е в болницата.“
Светът ми се срина. Хукнах към Пирогов със свито сърце. Намерих я на легло с превързана глава и празен поглед.
„Мамо…“
Тя хвана ръката ми и прошепна:
„Извинявай… Не можах да те защитя.“
Плаках до нея цяла нощ. На сутринта реших – няма да позволя това да продължи.
Подадох жалба срещу баща ми. Социалните служби се намесиха. Майка ми беше настанена временно при мен и Петя. Баща ми получи ограничителна заповед.
Мислех си, че сега всичко ще се оправи. Но майка ми беше като сянка – не говореше много, не ядеше почти нищо.
Една вечер седнах до нея на леглото.
„Мамо, защо остана толкова дълго при него?“
Тя ме погледна със сълзи в очите:
„Страхувах се… че няма къде да отида… че ще остана сама… А ти? Прости ми.“
Прегърнах я силно.
Сега живеем заедно в малък апартамент под наем в Надежда. Трудно е – майка ми все още се бори със страховете си, а аз – със спомените си. Но вече знам: понякога трябва сам да изградиш семейството си отново.
Питам се: Колко още жени като майка ми живеят в страх? Колко деца като мен носят белезите на чуждата болка? Може ли някога тази рана да зарасне?