Отидох в болницата за едно дете, а се върнах с три: Историята, която преобърна живота ми

– Не мога да дишам! – изкрещях през сълзи към майка ми, докато тя панически търсеше ключовете за колата. Беше три през нощта, а болките ме разкъсваха. Първото ми дете – така си мислех, че ще бъде. Всичко беше подготвено: малко легълце, розова панделка на вратата, дрехи, които баба Мария беше ушила на ръка. Но съдбата явно имаше други планове.

В болницата в Плевен ме приеха веднага. Лекарката, д-р Иванова, ме погледна с онзи строг поглед, който не търпи възражения.

– Спокойно, Цвети, ще мине. Но… – спря за миг и се обърна към акушерката. – Подготви операционната. Имаме усложнения.

Усетих как кръвта ми замръзва. Мъжът ми, Петър, стискаше ръката ми толкова силно, че пръстите ми побеляха.

– Какви усложнения? Какво става? – прошепнах.

– Ще видим всичко след секциото – каза лекарката и изчезна зад завесата.

Часовете се влачеха като години. Когато се събудих от упойката, чух гласове. Майка ми плачеше. Петър стоеше до прозореца и гледаше навън, сякаш търсеше отговори в тъмното небе.

– Цвети… – започна майка ми с треперещ глас. – Родиха се три бебета.

– Как така три? – едва прошепнах. – Това е невъзможно! На всички прегледи казаха едно!

– Лекарите не са видели близнаците – обясни Петър тихо. – Всички са живи… но едното е много слабо.

В този момент сякаш светът спря. Три деца? Как ще се справим? Живеехме в двустаен апартамент в панелка в „Сторгозия“, едва свързвахме двата края. Петър работеше като шофьор на камион, аз бях продавачка в кварталния магазин. Родителите ни помагаха с каквото могат, но и те нямаха много.

Следващите дни бяха мъгла от страх и надежда. Малката Елица беше в кувьоз – толкова мъничка, че цялата се побираше в дланта ми. Другите две – Борис и Яна – бяха по-силни, но пак имаше риск. Всяка вечер се молех на Бог да ги запази.

Петър се промени. Мълчеше с часове, избягваше да ме гледа в очите. Една вечер го чух да говори с баща си по телефона:

– Тате, не знам как ще ги изхраним… Три деца! Как ще платим памперси, мляко? Цвети още не може да стане от леглото…

Сълзите ми потекоха безшумно по бузите. Чувствах се виновна, сякаш аз съм виновна за всичко това. В главата ми се въртяха въпроси: Ще ни стигнат ли парите? Ще оцелеят ли бебетата? Ще издържи ли бракът ни?

След месец ни изписаха. Прибрахме се у дома с три бебета и куп страхове. Майка ми спеше на дивана, за да помага нощем. Петър работеше на две места – денем караше камион, вечер разнасяше пици с колелото си из квартала. Аз почти не спях – кърмене, памперси, плач… Понякога имах чувството, че ще полудея.

Една сутрин Яна получи температура. Паника! Отидохме в спешното. Лекарят ни гледаше с досада:

– Трябва да внимавате повече! Три деца не са шега работа!

Срам ме беше да кажа, че просто не смогвам. Че понякога забравям кое дете кога е яло или кога е сменено.

Съседите започнаха да шушукат:

– Горките! Как ще ги гледат тия деца? – чух веднъж баба Станка пред входа.

– Да са мислили навреме! – отвърна някой друг.

Понякога имах чувството, че всички ни сочат с пръст. Дори родителите ни спореха:

– Трябва да дадете едното дете за осиновяване! – каза веднъж свекърва ми на Петър.

– Никога! – изкрещях аз през сълзи. – Това са моите деца!

Петър ме прегърна силно:

– Ще се справим! Обещавам!

Но аз виждах страха в очите му.

Минаха месеци. Научих се да кърмя две деца едновременно, докато третото плаче в кошарката. Научих се да спя по 15 минути между храненията. Научих се да не чувам злобните коментари на съседите и да игнорирам съветите на роднините.

Една вечер седях сама на балкона и гледах светлините на града. Чувах как бебетата дишат тежко в стаята до мен. Петър беше на работа до късно. Почувствах се толкова самотна и безсилна…

– Защо точно на мен? – прошепнах в тъмното. – Защо съдбата ми даде три деца наведнъж?

Но после чух смеха на Борис и Яна през съня им и тихото мърморене на Елица. Усетих топлина в сърцето си.

Днес тризнаците са вече на година и половина. Все още е трудно – парите не стигат, умората е постоянна, а страховете не изчезват напълно. Но когато ги гледам как играят заедно на пода, разбирам защо съдбата избра мен за тяхна майка.

Понякога си мисля: Дали щях да бъда по-щастлива с едно дете? Или точно тези трудности ни направиха истинско семейство?

А вие как бихте постъпили на мое място? Бихте ли издържали или бихте се предали?