Отказах да гледам детето на снаха си – тя ме унизи пред всички. Не мога да забравя тази нощ

– Не мога, Мария! Просто не мога тази вечер! – гласът ми трепереше, докато гледах снаха си право в очите. В стаята беше задушно, миришеше на печени чушки и домашна баница, а всички около масата млъкнаха и впериха погледи в мен.

Мария, жената на брат ми, стоеше срещу мен с ръце на кръста и с онзи нейн типичен поглед, който можеше да разтопи и най-коравото сърце. Само че моето вече беше уморено – от години се опитвах да угодя на всички, да бъда „добрата леля“, „добрата снаха“, „добрата дъщеря“. Но тази вечер просто не можех.

– Как така не можеш? – гласът ѝ беше остър като нож. – Всички знаят, че ти нямаш деца, нямаш и кой знае какви ангажименти. Какво толкова ще ти стане да погледаш малко Дани?

Погледнах към майка ми, която седеше до мен и стискаше салфетката в ръка. Брат ми Георги се правеше, че не чува нищо, а баща ми нервно почукваше по масата. Всички чакаха моя отговор. Усетих как бузите ми пламват.

– Просто… имам работа утре рано. Не се чувствам добре – измънках.

Мария се засмя високо:

– Работа? Ти? Че каква работа имаш ти, освен да си седиш вкъщи? – смехът ѝ отекна в стаята, а някой от братовчедите се подсмихнаха.

Сърцето ми се сви. Знаех, че всички мислят така – че съм безполезна, че животът ми е празен, че съм просто една стара мома на 38 години, която не е успяла да си намери мъж и деца. Но никой не знаеше колко самотни са нощите ми, колко често плача в тъмното и колко много боли да си винаги „резервният вариант“.

– Не е честно – прошепнах почти без глас.

– Какво каза? – Мария се приближи още повече. – Ако не искаш да помагаш на семейството, поне не пречи! – извика тя и посочи към мен с пръст. – Всички виждате ли? Това е човекът, който винаги отказва помощ! После защо никой не я кани никъде!

В този момент усетих как очите ми се пълнят със сълзи. Опитах се да ги скрия, наведох глава и се престорих, че ровя в чинията си. Но всички вече ме гледаха с онзи особен поглед – смесица от съжаление и презрение.

Майка ми се опита да ме защити:

– Мария, стига толкова! Недей така с Цвети…

– Остави я, майко! – прекъсна я Мария. – Ако не иска да е част от семейството, няма нужда да се преструва!

Брат ми Георги най-накрая вдигна глава:

– Хайде стига сте се карали! Цвети има право да откаже.

Но думите му прозвучаха слабо и безсилно. Вече никой не слушаше. Всички шушукаха по масата, а аз усещах как ставам все по-малка и по-малка.

След вечерята избягах в стаята си. Седнах на леглото и заплаках като дете. Чувах как в хола още говорят за мен – „Горката Цвети“, „Пак се направи на интересна“, „Ей затова никой не я взема насериозно“.

На следващата сутрин майка ми дойде при мен с чаша чай.

– Цвети, не им обръщай внимание. Знаеш колко е зла Мария понякога…

– Не мога повече, мамо – прошепнах. – Винаги съм виновна за всичко. Винаги аз трябва да помагам, винаги аз трябва да разбирам другите… А кой разбира мен?

Майка ми въздъхна тежко:

– Знам, дете мое… Но семейството е такова – понякога боли.

Излязох навън и тръгнах към близкия парк. Вървях бавно между дърветата и си мислех за всички онези моменти, когато съм пренебрегвала себе си заради другите. За всички пропуснати възможности, за всички неизказани думи.

Седнах на една пейка и видях как едно малко момиченце тича към майка си с разперени ръце. Майката я прегърна силно и я целуна по челото. Усмихнах се през сълзи.

Защо винаги жените като мен са длъжни да дават всичко от себе си? Защо ако откажеш веднъж, веднага ставаш лоша? Защо никой не пита как се чувстваш ти?

Вечерта получих съобщение от Мария: „Надявам се си доволна от представлението си снощи.“

Изтрих го без да отговарям. За първи път в живота си реших да мисля за себе си.

Но болката остана. Болката от това да бъдеш неразбран в собственото си семейство.

Понякога се чудя: ако бях казала „да“, щях ли да бъда по-щастлива? Или просто щях още веднъж да предам себе си?

Кажете ми, вие как бихте постъпили? Наистина ли сме длъжни винаги да жертваме себе си заради другите?