Отказах да гледам внучката си: Сега семейството ми ме изолира

— Не мога повече, Иване! — гласът ми трепереше, докато държах телефона в ръка. — Не мога да гледам малката всяка вечер, просто не издържам.

От другата страна на линията синът ми мълчеше. Знаех, че е уморен, знаех, че и на тях не им е лесно. Но и аз не съм вече на двайсет. На 63 години съм, а гърбът ме боли всяка сутрин, ръцете ми треперят, а понякога дори очите ми се замъгляват от умора. Но кой го интересува това? Винаги съм била „баба Мария“, която може всичко, която ще сготви, ще изглади, ще гледа внучката, ще изслуша всички оплаквания и ще преглътне собствените си сълзи.

— Мамо, ти винаги си ни помагала — каза Иван най-накрая, но в гласа му вече се усещаше студенина. — Не разбирам какво се промени.

— Промени се това, че вече не мога — прошепнах. — Имам нужда и аз да си почина. Да помисля за себе си.

— Значи внучката ти е товар? — гласът на снаха ми Петя се включи в разговора. Беше слушала отстрани. — Добре, ще знаем.

Така започна всичко. С един прост отказ. С едно „не мога“. От този ден нататък телефонът ми замлъкна. Никой не ми звънеше за нищо, освен ако не трябваше да им дам нещо или да помогна с пари. Внучката ми Елица спря да идва у дома. Петя започна да пише гневни статуси във Facebook за „егоистичните баби“, които не обичат внуците си. Съседките ме гледаха с други очи.

Първите дни плаках всяка вечер. Виждах през прозореца как Иван и Петя излизат с Елица в парка, а аз стоях сама вкъщи с чаша чай и тишината. Спомнях си как преди години майка ми ми казваше: „Жената трябва да се жертва за семейството.“ Аз го вярвах. Жертвах се за Иван, когато беше болен като дете, когато мъжът ми почина и останахме сами, когато Петя роди преждевременно и аз спах по болниците с тях. Но сега… сега нямах сили.

Една вечер чух как някой тропа по вратата. Отворих и видях Елица — стоеше с раничката си и големи тъжни очи.

— Бабо, защо не ме обичаш вече? — попита тя тихо.

Сърцето ми се сви. Прегърнах я силно.

— Обичам те, слънчице мое! Просто баба е уморена понякога. Всички се уморяваме.

Тя ме погледна неразбиращо. Децата не разбират умората на възрастните.

На следващия ден Петя дойде да я вземе. Не каза нито дума, само ме изгледа презрително. След това Иван ми писа съобщение: „Не ни търси повече.“

Минаха седмици. Никой не ме потърси за Коледа. Подаръците за Елица останаха под елхата, а аз гледах снимките им във Facebook — усмихнати, щастливи без мен.

Започнах да излизам сама в парка. Срещнах други жени на моята възраст — някои бяха баби като мен, други нямаха деца или внуци. Говорехме си за живота, за болките и радостите. Разбрах, че не съм сама в болката си. Че много баби са приели ролята на безплатни детегледачки без право на мнение или почивка.

Една вечер седяхме на пейка с леля Стефка и тя каза:

— Мария, ти си човек, не машина. Ако не се погрижиш за себе си, кой ще го направи?

Замислих се дълго над думите й. Цял живот съм била майка и баба, но кога бях просто Мария? Кога някой попита как се чувствам аз?

Писах на Иван: „Обичам ви всички, но имам нужда от разбиране и уважение към моите граници.“ Не получих отговор.

Сега живея по-тихо. Понякога боли — особено когато чуя детски смях отвън или видя снимки на Елица. Но вече не плача всяка вечер. Започнах да рисувам — нещо, което винаги съм искала да правя. Намерих нови приятели.

Питам се: Дали е грешно да поискаш малко време за себе си? Дали любовта към семейството означава винаги да забравяш себе си? Какво мислите вие?