Откраднаха ни бъдещето: Как свекърва ми и зълва ми разбиха живота на децата ми – историята на Мария от Пловдив
– Какво правите тук? – гласът ми трепереше, докато гледах свекърва ми Стоянка и зълва ми Даниела, които стояха в хола с куфарите си. Беше петък вечер, тъкмо се прибирах от работа, а децата още не бяха дошли от училище. Мъжът ми, Петър, стоеше до тях със скръстени ръце и избягваше да ме погледне в очите.
– Решихме да останем при вас за известно време – каза Стоянка с онзи студен тон, който винаги ме караше да се чувствам като натрапница в собствения си дом.
– Защо? – едва прошепнах. – Не сте ни питали…
Петър се намеси:
– Майка и Даниела имат нужда от помощ. Татко пак е в болница, а Даниела загуби работата си. Ще поживеят тук, докато се оправят нещата.
В този момент усетих как подът под краката ми се разклаща. Знаех, че няма да е временно. Познавах ги твърде добре. Още първата седмица започнаха да променят всичко – преместиха мебелите, изхвърлиха играчките на децата, защото „пречели“, и започнаха да готвят само това, което те харесват. Дъщеря ми Ива плачеше всяка вечер, а синът ми Крисо се затвори в себе си.
– Мамо, защо баба ни се кара? – питаше ме Ива с големи тъжни очи.
– Всичко ще се оправи, миличка – лъжех я, докато сама не вярвах в думите си.
Скоро Стоянка започна да ме упреква за всичко – че не съм добра майка, че не мога да сготвя като нея, че не възпитавам децата правилно. Петър все по-често излизаше с приятели или оставаше до късно на работа. Остави ме сама срещу тяхната коалиция.
Една вечер чух как Даниела говори по телефона:
– Ако Мария не се махне, ще направим така, че Петър да я напусне. Тя само пречи на всички ни.
Сърцето ми се сви. Не можех да повярвам, че човекът, когото приех като сестра, може да говори така за мен. Опитах се да говоря с Петър:
– Не виждаш ли какво става? Децата страдат! Трябва да поговорим сериозно.
Той само сви рамене:
– Преувеличаваш. Майка ми и сестра ми са част от семейството. Ако не ти харесва, знаеш къде е вратата.
Тогава разбрах – вече нямам съюзник. Започнах да търся работа на две смени, за да мога да спестя пари. Стоянка и Даниела започнаха да настройват децата срещу мен:
– Майка ви не я е грижа за вас! Само работи и ви оставя сами!
Виждах как Ива и Крисо се отдалечават от мен. Веднъж Ива отказа да вечеря с мен:
– Баба каза, че ти не си добра майка.
Сълзите ми потекоха безконтролно. Не можех повече да търпя това унижение. Една сутрин намерих бележка на масата: „Мария, ако не напуснеш до края на седмицата, ще извикаме социалните.“
Петър беше подписал бележката.
Събрах сили и отидох при адвокат. Започнах бракоразводно дело и битка за попечителство над децата. Стоянка и Даниела лъжеха пред съда – казваха, че съм ги изоставяла, че съм ги била. Петър мълчеше или кимаше утвърдително.
Майка ми беше единствената ми опора:
– Мария, няма да се предаваш! Тези деца имат нужда от теб!
Месеци наред живях в страх – дали ще успея да ги върна при себе си? Дали ще повярват на лъжите? Всяка вечер плачех сама в малката квартира под наем, където се бях преместила.
Един ден социалната работничка дойде при мен:
– Госпожо Георгиева, децата ви искат да ви видят. Казаха, че им липсвате.
Срещнахме се в парка. Ива ме прегърна силно:
– Мамо, моля те, вземи ни обратно! Не искам повече да живея с баба!
Тогава разбрах – трябва да се боря докрай. Събрах всички доказателства за тормоза вкъщи – записах разговорите им, направих снимки на бележките и раните по душите на децата си.
След година съдът отсъди попечителството на мен. Стоянка и Даниела напуснаха апартамента ни със същите куфари, с които бяха дошли. Петър остана сам и скоро замина за чужбина.
Днес живея с Ива и Крисо в малък апартамент под тепетата. Не е лесно – парите не стигат, работя много, но поне сме заедно. Понякога нощем се будя от кошмари – чувам гласа на Стоянка или виждам студения поглед на Петър.
Но когато видя усмивките на децата си сутрин, знам че съм постъпила правилно.
Питам се: Колко още жени като мен премълчават болката си? Колко семейства са разбити от алчност и егоизъм? Ще намерим ли някога сили да говорим открито за това?