Отмени плановете си, или не се наричай добра баба

— Мамо, моля те, разбери ме! — гласът на Даниел трепереше по телефона. — Не можем да дойдем тази неделя. Мария е изморена, а и майка ѝ има рожден ден.

Стиснах слушалката толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Погледът ми се спря на празната маса в хола — вече подредена за трима, с любимите чинии на Даниел и малката Ани. Миризмата на прясно изпечена баница се носеше из апартамента ми, но в този момент ми се струваше тежка и ненужна.

— Разбирам, Даниеле — казах с глас, който не познах. — Ще остана сама тази неделя. Поздрави Мария и майка ѝ.

Затворих телефона и се отпуснах на стола. Сълзите ми се стичаха по бузите, но не ги избърсах. Защо трябваше да е толкова трудно? Защо след като дадох всичко за сина си, сега трябва да се боря за място в живота му?

Преди година Даниел се ожени за Мария — хубаво, добро момиче от Пловдив. Радвах се за тях, макар че усещах как нещо се изплъзва между пръстите ми. След сватбата решиха да живеят при родителите на Мария — в малък двустаен апартамент в Кючук Париж. Аз останах сама в нашето жилище в Младост, а срещите ни станаха все по-редки.

Първите месеци се опитвах да не натрапвам присъствието си. Звънях само веднъж седмично, носех подаръци за Ани и винаги питах дали имат нужда от нещо. Но Мария беше хладна. Усмихваше се учтиво, но очите ѝ ме гледаха с недоверие.

— Мамо, Мария иска да прекарва повече време със семейството си — обясняваше ми Даниел. — Не е лесно в малък апартамент. Всички сме на главите си.

— А аз? — питах го аз. — Аз не съм ли семейство?

Той мълчеше. Знаех, че е между чука и наковалнята.

Един ден реших да отида без предупреждение. Купих кекс от любимата сладкарница на Ани и тръгнах към Пловдив с влака. Когато звъннах на вратата, Мария отвори и ме погледна изненадано.

— О, здравейте… Не знаехме, че ще идвате.

— Донесох кекс за Ани — усмихнах се неловко.

Влязох вътре. Апартаментът беше тесен, навсякъде играчки и дрехи. Майката на Мария седеше на дивана и гледаше телевизия.

— Здравейте, госпожо Иванова — поздравих я аз.

Тя кимна сухо.

Ани изтича към мен и ме прегърна.

— Бабо! — извика тя радостно.

Сърцето ми се сви от щастие и болка едновременно. Прекарахме час заедно, но усещах напрежението във въздуха. Мария не каза почти нищо. Когато си тръгвах, тя ме изпрати до вратата.

— Госпожо Иванова… Моля ви, друг път ни предупреждавайте преди да дойдете. Тук е тясно и понякога имаме нужда от спокойствие.

Погледнах я в очите. Видях умората ѝ, но и нещо друго — ревност? Страх? Не знаех.

Върнах се в София с натежало сърце. Оттогава започнах да се питам: къде сбърках? Дали съм прекалено настойчива? Или просто не съм достатъчно добра баба?

С времето срещите ни станаха още по-редки. Даниел все по-често отменяше плановете ни в последния момент.

— Мамо, Мария има нужда от мен — казваше той. — Ани е болна, майка ѝ е болна… Не мога да оставя всички сами.

— А аз? — питах го пак аз. — Аз не съм ли важна?

Една вечер седях сама пред телевизора, когато телефонът звънна. Беше Ани.

— Бабо, кога ще дойдеш пак? Искам да ми четеш приказки!

Гласът ѝ беше толкова чист и искрен, че очите ми отново се напълниха със сълзи.

— Скоро, мило мое — обещах ѝ аз, макар да знаех, че Мария няма да ме покани скоро.

Започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми казваха:

— Недей да настояваш толкова! Ако те искат, ще ти се обадят!

Но как да не настоявам? Как да не търся връзка с внучката си? Нима това не е смисълът на живота?

Една сутрин получих покана за пенсионерския клуб в квартала. Реших да отида — може би така ще намеря нов смисъл. Там срещнах други жени със сходни истории: баби, които виждат внучетата си само по празници; майки, които са изгубили връзка със синовете си след сватбата им.

— В България винаги е било така — каза една от тях. — Снахата държи ключа към семейството.

Замислих се дълго над тези думи. Дали трябва да приема новата си роля? Или да продължа да се боря?

Преди няколко дни Даниел ми се обади:

— Мамо, Мария е бременна пак… Ще имаш още едно внуче!

Радостта ми беше истинска, но веднага след това ме заля страхът: ще бъда ли част от живота на това дете? Или пак ще стоя отвън?

Сега седя до прозореца и гледам как дъждът барабани по стъклото. В главата ми кънти въпросът: трябва ли да отменя всичките си планове и желания само заради семейството? Или мога да бъда добра баба и без да жертвам себе си напълно?

Кажете ми вие: къде е границата между любовта към семейството и самоуважението? Може ли една баба да бъде истински обичана, ако не е готова да даде всичко?