Първата ми заплата – тишината между нас

— Мамо, вземи ги! — гласът ми трепереше, докато ѝ подавах плика с първата си заплата. Беше късна есен на 1959 година, а в стаята миришеше на печени чушки и влажна пръст. Майка ми, Станка, стоеше до прозореца с ръце, напукани от работа по нивите. Погледна ме с онзи неразгадаем поглед, който винаги ме караше да се чувствам малък и виновен.

— Не трябваше, Иване. Ти си млад, имаш нужда от тези пари — прошепна тя, но аз настоях.

— Ти си ми дала всичко. Това е за теб.

Тя взе плика, но не го отвори. Само го сложи в чекмеджето до леглото си и повече не говорихме за това. Тогава не разбирах защо не се зарадва истински. Мислех, че ще се усмихне, че ще ме прегърне. Вместо това между нас остана някаква тишина, която с годините се превърна в стена.

Животът ни не беше лек. Баща ми, Георги, беше строг човек — работеше като стругар в завода и рядко се прибираше трезвен. Майка ми носеше цялата тежест на домакинството — грижеше се за мен и по-малката ми сестра Мария, работеше на полето и вечер шиеше дрехи за съседките, за да изкара някой лев допълнително. Вечерите ни минаваха в мълчание — само тракането на лъжиците и тежкото дишане на баща ми.

Първата ми заплата беше като символ — мислех си, че с нея ще променя нещо. Че ще покажа на майка ми колко я ценя. Но тя остана същата — затворена, мълчалива, сякаш винаги очакваше буря.

Годините минаваха. Аз заминах да уча в София, после се ожених за Катя и заживяхме в панелен блок в Люлин. Връщах се в родното село само по празници — Коледа, Великден, понякога за жътвата. Майка ми остаря бързо — косата ѝ побеля, ръцете ѝ станаха още по-груби. Баща ми почина през 1982-ра — инфаркт след поредната пиянска свада.

След смъртта му майка ми остана сама. Мария се омъжи и замина за Пловдив. Аз все по-рядко се обаждах — животът ме завъртя в собствени грижи: децата, работата, ипотеката. Майка ми никога не се оплакваше — когато я питах как е, казваше: „Добре съм, Иване. Не мисли за мен.“

През 2021 година тя почина тихо в съня си на 89 години. Отидохме с Мария да разчистим къщата — старата къща с дървените прозорци и мириса на минало. В стаята ѝ всичко беше подредено до педантичност: снимки на нас като деца, пожълтели писма от роднини в чужбина, една кутия с копчета и парчета плат.

Докато преглеждах чекмеджетата, попаднах на малък кафяв плик — същият, който ѝ бях дал преди 62 години. Вътре бяха парите — пожълтели банкноти от 1959-та и едно листче с моя почерк: „За теб, мамо.“

Седнах на леглото ѝ и се разплаках като дете. Защо не ги беше похарчила? Защо ги беше пазила толкова години? В този миг Мария влезе в стаята и ме видя със сълзи по лицето.

— Какво има? — попита тя тихо.

— Погледни… — подадох ѝ плика.

Тя го отвори и също замълча.

— Знаеш ли… — прошепна Мария след малко — …мисля, че тя никога не можа да приеме подаръци. Винаги се чувстваше виновна, че не може да ни даде повече.

— Но аз исках само да ѝ покажа, че я обичам…

— Понякога хората не знаят как да приемат любовта ни — каза Мария и ме прегърна.

В този момент разбрах колко много неизказани думи са останали между нас. Колко много болка носим от поколения — болка от бедност, от страхове, от несподелени чувства. Майка ми беше пазила този плик като спомен за моята обич — но никога не беше посмяла да го използва за себе си.

Сега седя тук, държа пожълтелите банкноти и се питам: Колко често пропускаме да кажем най-важното на хората, които обичаме? Колко често мълчанието ни разделя повече от всяка кавга?

А вие… казахте ли днес на майките си колко ги обичате? Или и вашата любов стои заключена някъде в стар плик?