Пътуването, което промени съдбата ми: Историята на един влак и една истина

– Не можеш да избягаш от това, което си, Мартине! – гласът на майка ми още кънтеше в ушите ми, докато седях на студената пейка на гарата в Пловдив. Беше ранна утрин, а аз стисках в ръцете си стария роман на Димитър Димов, сякаш думите му можеха да ме спасят от собствените ми мисли. Влакът за София закъсняваше, а аз се надявах, че това пътуване ще ми даде възможност да избягам от всичко – от баща ми, който не ме разбираше, от брат ми, който винаги беше по-добрият, и от себе си.

В този момент до мен седна възрастна жена с черен шал и уморени очи. Погледна ме и каза:
– Момче, изглеждаш като човек, който бяга от нещо.
– Може би бягам от всичко – отвърнах с горчивина.
– А знаеш ли, че понякога влаковете ни връщат там, откъдето най-много искаме да избягаме?

Погледнах я с недоверие. Не знаех защо, но думите ѝ ме пронизаха. Влакът пристигна с пронизителен писък. Качих се в купето и седнах до прозореца. Гледах как градът изчезва зад мен, а мислите ми се връщаха към последната ни семейна вечеря.

– Мартине, кога ще започнеш да работиш нещо истинско? – попита баща ми с онзи тон, който винаги ме караше да се свивам.
– Не всеки иска да бъде счетоводител като теб, татко – отвърнах тихо.
– А какво искаш? Да пишеш стихове? Това няма да ти плати сметките!

Майка ми мълчеше. Брат ми Виктор се подсмихваше. Чувствах се излишен в собствения си дом. Затова реших да замина – за София, при приятелката ми Елица, която вярваше в мен повече от всички други.

Влакът се люшкаше по релсите. В купето влезе мъж на средна възраст с куфар. Погледна ме и се усмихна:
– Първи път ли пътуваш сам?
– Не – излъгах. – Но този път е различно.
– Всички пътувания са различни – каза той и се загледа през прозореца.

Внезапно телефонът ми звънна. Беше майка ми.
– Мартине, върни се! Татко ти получи инфаркт…

Сърцето ми се сви. Влакът вече беше набрал скорост. Не знаех какво да правя. Мъжът до мен ме погледна загрижено:
– Всичко наред ли е?
– Не знам… Може би трябва да сляза на следващата гара.

Докато влакът спираше в Септември, аз вече бях взел решение. Скочих на перона и хукнах към такситата.

В болницата намерих майка ми разплакана пред вратата на интензивното отделение.
– Защо не беше тук? – прошепна тя.
– Мамо… Аз…
– Той те търсеше. Каза, че съжалява за всичко…

Влязох при баща си. Лежеше блед и слаб, но очите му бяха отворени.
– Мартине… Прости ми… Не знаех как да бъда баща…

Сълзите ми потекоха безконтролно.
– Аз също съжалявам, тате…

Той затвори очи и повече не ги отвори.

След погребението вкъщи беше тихо. Майка ми седеше до прозореца и плетеше нещо безсмислено.
– Знаеш ли, че баща ти е искал да стане художник? – каза тя изведнъж.
– Никога не ми е казвал…
– Не му позволиха. Дядо ти настояваше да учи счетоводство. Може би затова беше толкова строг с теб…

Тогава разбрах – всички бягаме от нещо, но често носим страховете на предишните поколения. Вечерта седнах до Виктор на балкона.
– Мислиш ли, че някога ще бъдем различни? – попитах го.
– Само ако си позволим да простим – отвърна той.

Днес стоя отново на гарата в Пловдив. В ръцете си държа нов роман – този път написан от мен. Поглеждам към релсите и си мисля: Ако можехте да простите на родителите си за техните грешки, бихте ли го направили? Или ще продължим да повтаряме същите стари истории?