Перфектната жена: Истината зад мъжките очаквания

– Не знам какво още искаш от мен, Иване! – гласът ми трепереше, а сълзите вече пареха по бузите ми. Стоях в средата на малката ни кухня в Люлин, с ръце, стиснати в юмруци, докато той нервно обикаляше около масата. – Просто искам да си малко по-… – той замълча, търсейки думата. – По-лека. Да не се ядосваш за всичко. Да си като майка ми – винаги усмихната.

Това беше поредната ни кавга за седмицата. От две години живеехме заедно, а аз все по-често се чувствах като актриса в чужд сценарий. Опитвах се да бъда нежна, разбираща, да не повишавам тон, да готвя любимите му манджи, да се грижа за външния си вид. Но колкото повече се стараех, толкова по-далечна ставах от себе си.

Майка ми казваше: „Мъжете искат спокойствие у дома. Не ги тормози с проблемите си.“ Приятелките ми – всяка с различен съвет: „Бъди загадъчна“, „Не му показвай колко ти пука“, „Дръж го на дистанция“. А аз? Аз просто исках някой да ме обича такава, каквато съм – с всичките ми несъвършенства.

Една вечер, след поредната безсънна нощ, реших да поговоря с баща си. Той беше човекът, който винаги ме е разбирал най-добре. Седнахме на балкона, а той запали цигара и ме погледна с онзи топъл, уморен поглед.

– Тате, защо мъжете искат жените да са перфектни? – попитах тихо.

Той се усмихна тъжно.

– Никой не знае какво иска, дъще. Мислят си, че искат едно, а когато го получат, пак не са щастливи. Важното е ти да знаеш какво искаш.

Думите му ме разтърсиха. За първи път осъзнах колко много съм се изгубила в опита да бъда нечия мечта.

На следващия ден Иван закъсня от работа. Влезе вкъщи раздразнен, хвърли чантата си на дивана и дори не ме поздрави. Седнах срещу него и го попитах:

– Обичаш ли ме?

Той ме изгледа учудено.

– Какви са тия въпроси сега? Разбира се, че те обичам.

– Обичаш ли мен или представата си за мен?

Той замълча. За първи път видях несигурност в очите му.

– Не знам… – прошепна накрая.

Тази вечер спахме в различни стаи. На сутринта Иван беше изчезнал без дума. Остави бележка: „Имам нужда от време.“

Седмици наред се лутах между гняв и тъга. Приятелките ми ме дърпаха по кафета и барове, майка ми настояваше да му звънна първа. Но аз не можех повече да играя роли. Започнах да ходя на йога, да чета книги за самоусъвършенстване, да прекарвам време със себе си.

Един ден срещнах Стефан – стар познат от университета. Беше разведен, с дъщеря на шест години. Поговорихме дълго за живота, за грешките и очакванията.

– Знаеш ли – каза той – цял живот търсих жена като майка ми. После разбрах, че това е невъзможно. Всеки човек е различен. Сега просто искам някой, с когото мога да бъда себе си.

Тези думи ми дадоха надежда. Започнахме да се виждаме по-често – без маски, без преструвки. Понякога спорехме, понякога се смеехме до сълзи. Не беше перфектно, но беше истинско.

Междувременно Иван се върна. Стоеше на прага на апартамента ми с букет рози и виновна усмивка.

– Съжалявам – каза тихо. – Мислех си, че знам какво искам. Но разбрах, че съм те карал да се чувстваш недостатъчна.

Погледнах го дълго. Вече не изпитвах гняв – само тиха благодарност за уроците.

– Аз също съжалявам – отвърнах. – Но вече не мога да бъда нечия мечта. Искам да бъда себе си.

Той кимна разбиращо и си тръгна.

Днес живея по-спокойно. Не се страхувам от самотата и не се опитвам да се побера в чужди представи за перфектност. Понякога още се питам дали някога ще бъда достатъчна за някого такава, каквато съм.

Но може би истинският въпрос е: Кога ще бъда достатъчна за себе си? А вие как мислите – струва ли си да се променяме заради нечии чужди очаквания?