Пет години без стотинка: Историята на една българка, която отказа да харчи

– Мария, ти луда ли си? Как ще живееш без пари? – гласът на майка ми ехтеше из малката кухня в панелката ни в Люлин. Беше късна есен, навън валеше ситен дъжд, а аз стоях срещу нея с раница на гръб и сълзи в очите.

– Не мога повече, мамо. Уморих се да броя стотинки за хляб, да се чудя как ще платя тока. Ще отида на село, ще се опитам да живея без пари. Ще се справя някак…

Тя се разплака. Баща ми само мълчеше и гледаше през прозореца. Брат ми – Георги – ме нарече егоистка. „Ще ни изложиш пред хората!“, изкрещя той. Но аз вече бях взела решението си.

Селото на баба ми – Копривец – беше почти обезлюдено. Останали бяха само няколко възрастни жени и един-двама мъже, които прекарваха дните си в кръчмата. Къщата на баба беше стара, с пропаднал покрив и счупени прозорци. Нямаше ток, нямаше вода. Само спомени и мирис на мухъл.

Първата нощ беше най-тежка. Лежах на старото легло, завита с три одеяла, и слушах как вятърът свири през дупките в стените. Страхувах се – от тъмното, от самотата, от глада. На сутринта излязох навън и видях как слънцето огрява двора, обрасъл с коприва и бурени. Реших да започна оттам.

Първите седмици оцелявах с това, което намерих в градината – няколко картофа, лук, шепа фасул. Понякога ходех до реката за вода. Миех се със студена вода в леген. Вечер палех огън в старата печка на дърва. Четях книги на светлината на свещи.

Скоро разбрах, че няма да оцелея само с това, което имам. Започнах да търся работа по къщите – копаех градини, помагах на бабите да носят дърва или да плетат зимнина. В замяна получавах храна или дрехи. Никога пари.

Селото започна да говори за мен. „Гледай я тая градската! Мисли си, че ще ни учи как се живее!“, шушукаха жените пред магазина. Един ден срещнах Димитър – старец с бели мустаци и топли очи.

– Защо го правиш, Марийке? – попита ме той, докато садихме картофи.
– Защото не искам повече да бъда роб на парите… Искам да видя дали мога да живея истински.
– Истинският живот е тежък – отвърна той и ми подаде парче хляб.

С времето започнах да усещам вкуса на свободата – но и тежестта ѝ. Приятелите ми от София спряха да ми пишат. Семейството ми се обаждаше все по-рядко. Понякога плачех нощем от самота. Друг път се радвах на простите неща – песента на щурците, мириса на прясно окосена трева, топлината на слънцето по лицето ми.

Една зима беше особено тежка. Снегът затрупа селото, дървата свършиха, а аз боледувах от грип три седмици сама в леглото. Мислех си дали не сгреших… Дали не трябваше да остана в София, да работя в офис и да се примиря с живота на ръба.

Пролетта донесе нови сили. Започнах да отглеждам зеленчуци сама, научих се да правя сапун от пепел и мазнина, шиех си дрехи от стари чаршафи. С времето хората от селото започнаха да ме приемат – канеха ме на празници, носеха ми буркани със зимнина.

Но най-голямата битка беше със семейството ми. Майка ми дойде веднъж през лятото.
– Мария, върни се у дома… Тук няма бъдеще за теб!
– Мамо, тук поне знам кой съм… В София се чувствах празна.
– Но ти си сама!
– Не съм сама… Имам себе си.

Пет години минаха като миг и като вечност едновременно. Научих се да ценя всяка троха хляб, всяка капка вода. Научих се да прощавам – и на себе си, и на другите. Разбрах колко е трудно да живееш без пари в България – не само физически, но и психически. Обществото не прощава различните.

Днес стоя пред къщата на баба ми и гледам как слънцето залязва над полето. Чувствам се уморена, но свободна. Понякога си мисля: струваше ли си всичко това? Може би никога няма да разбера напълно… Но знам едно – вече не се страхувам нито от бедността, нито от самотата.

А вие бихте ли могли да живеете без пари? Или страхът от неизвестното е по-силен от желанието за свобода?