Петдесет години и една разбита мечта: Историята на Мария от Пловдив

– Георги, не можеш просто да си тръгнеш така! – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха дръжката на вратата, сякаш ако я пусна, всичко ще се разпадне.

Той не ме погледна. Сложи куфара до прага, изправи се и въздъхна тежко. – Мария, не искам да се караме. Моля те, нека не го правим по-трудно.

– По-трудно? – изсмях се горчиво. – След двадесет и пет години брак ти ми казваш „нека не го правим по-трудно“? Какво да направя, Георги? Да ти пожелая щастие с нея ли?

Той замълча. В този момент разбрах, че вече съм сама. Не само в апартамента ни в Пловдив, но и в живота си. Вратата хлопна тихо зад него, а аз се свлякох на пода. Сълзите ми се стичаха по бузите и попиваха в стария килим, който купихме заедно преди години от пазара на „Коматево“.

Върнах се назад във времето. Бяхме студенти – аз учех българска филология, той – строителство. Запознахме се на опашката за банички в стола. Георги беше забавен, умен, винаги готов да помогне. Влюбих се в него още преди да разбера какво означава истинска любов. След дипломирането той ми предложи брак. Отложихме сватбата с година – искахме да се устроим, да си намерим работа, да видим как ще живеем заедно.

На 25 години вече бях госпожа Иванова. Първите години бяха щастливи – или поне така си мислех. Родихме две деца – Даниела и Петър. Работех като учителка в кварталното училище, Георги стана инженер в една частна фирма. Не бяхме богати, но имахме всичко – дом, семейство, приятели.

С годините обаче нещо се промени. Децата пораснаха и заминаха да учат в София. Къщата опустя. Георги започна да работи до късно, често пътуваше по обекти из страната. Аз се опитвах да запълня празнотата с работа, с книги, с разходки из Гребната база. Но вечерите ставаха все по-дълги и самотни.

Първият път, когато усетих промяната, беше миналата есен. Георги започна да си носи нов парфюм, да си купува ризи, които никога не би избрал преди. Телефонът му беше винаги с него – дори в банята. Когато го попитах дали има проблеми в работата, той само махна с ръка: „Не се тревожи за глупости.“

Една вечер го чух да говори тихо по телефона в хола. „Липсваш ми… Не мога да чакам до петък.“ Сърцето ми се сви. Не посмях да го попитам нищо тогава.

След седмица истината излезе наяве. Намерих съобщенията ѝ – Виктория от счетоводството. Двайсет години по-млада от мен. Когато го притиснах до стената, той не отрече:

– Мария… Не знам как стана. Не съм го планирал.

– А аз? Аз какво да правя сега?

– Не знам… Съжалявам.

Съжалявал бил! Какво означава това? Че ще ми върне годините? Ще ми върне младостта? Ще ми върне мечтите?

Минаха три месеца оттогава. Децата идват рядко – имат свой живот в столицата. Приятелките ми или са заети със своите семейства, или ме гледат със съжаление и шепнат зад гърба ми: „Горката Мария…“

Всяка сутрин ставам рано, правя си кафе и сядам до прозореца. Гледам как слънцето огрява панелките отсреща и се чудя кога животът ми стана толкова празен. В училището вече ме гледат като стара мома – децата ме питат защо съм тъжна, а колежките ми предлагат билки за нерви.

Майка ми казва: „Ще мине, дете мое. Всичко минава.“ Но как да ѝ обясня, че не мога да започна отначало? Че ме е страх от самотата повече отколкото от старостта?

Понякога вечер чувам смеха на съседите през стената – семейство Петрови празнуват годишнина или просто вечерят заедно. Тогава усещам как празнотата ме поглъща отвътре.

Една неделя Даниела дойде на гости.
– Мамо, трябва да излезеш сред хора! Да отидеш на кино или на танци!
– На танци? На петдесет години? Кой ще ме погледне?
– Мамо! Ти си красива жена! Просто си забравила какво е да се усмихваш.

Погледнах я и видях себе си преди години – млада, уверена, вярваща в любовта. А сега? Сега съм само сянка на онази жена.

Веднъж срещнах Георги случайно на пазара. Беше с Виктория – държаха се за ръце като ученици. Погледна ме виновно:
– Мария… Надявам се да си добре.
– Добре съм – излъгах.

Вечерта плаках дълго. Не за него – за себе си. За изгубените години, за разбитите мечти.

Сега пиша тази история не защото търся съжаление или съвети. Пиша я за всички жени като мен – които са дали живота си за семейството и са останали сами в края на пътя.

Понякога се питам: заслужаваше ли си всичко това? Можех ли да направя нещо различно? Или просто такава е съдбата на жените като мен?

Кажете ми – как продължаваш напред, когато всичко зад теб е само спомен?