„Пиши всичко на мое име! Защо му повярва? Той те предава!“ – Моята битка за дома, дъщеря ми и достойнството след предателството на съпруга ми

„Пиши всичко на мое име! Защо му повярва? Той те предава!“ – думите на майка ми ехтяха в главата ми, докато стоях в коридора на нашия апартамент в Люлин, с телефон в ръка и сълзи, които пареха бузите ми. Беше два след полунощ, а аз се чувствах като удавник, който се бори за глътка въздух.

Всичко започна с едно съобщение. „Обичам те, мила“, пишеше съпругът ми Димитър, но не до мен. Случайно го видях, докато търсех зарядното си. Сърцето ми се сви – не можех да повярвам, че след 15 години брак и една прекрасна дъщеря, той ще ме предаде така.

На следващата сутрин майка ми – строгата и винаги подозрителна леля Мария – беше вече у нас. „Казах ти аз! Мъжете са всички еднакви! Пази си детето и дома!“, настояваше тя, докато аз се опитвах да не се разплача пред дъщеря ни Ива.

Димитър се прибра късно вечерта. Влязох в кухнята и го заварих да си сипва ракия. „Къде беше?“, попитах тихо, но гласът ми трепереше.

Той не ме погледна. „Работа, какво друго?“

„Работа ли? Или при нея?“

Тогава той замръзна. Погледна ме с онзи поглед, който винаги ме е карал да се чувствам виновна. „Не започвай сега. Уморен съм.“

„Аз съм уморена! От лъжи!“, извиках и чашата му се счупи на пода.

Започнаха седмици на мълчание, напрежение и скрити разговори по телефона. Димитър ставаше все по-отчужден, а Ива усещаше всичко. Веднъж я чух да плаче в стаята си: „Мамо, тате ще си тръгне ли?“

Сърцето ми се късаше. Как да ѝ обясня, че баща ѝ вече не е човекът, когото познавахме?

Една вечер майка ми настоя да отидем при нотариус. „Пиши всичко на твое име! Ако той реши да си тръгне, поне домът ще остане на теб и Ива.“

Но аз не исках да вярвам, че всичко е свършило. Опитах се да говоря с Димитър. „Моля те, кажи ми истината. Има ли друга?“

Той мълча дълго. После каза: „Не знам как стана. Не исках да те нараня.“

„Но го направи.“

След този разговор всичко се промени. Димитър започна да настоява да продадем апартамента и да си разделим парите. „Ще започнем на чисто“, каза той.

„На чисто? А Ива? А домът ни?“

Той само сви рамене.

Майка ми беше безпощадна: „Не му позволявай! Това е твоят дом! Той ще те остави с празни ръце!“

Започнаха срещи с адвокати, разговори с приятели, които ме подкрепяха или тайно клатеха глава: „Може би трябваше да го държиш по-късо…“

Всяка вечер заспивах с мисълта какво ще стане с Ива. Тя беше всичко за мен – умна, чувствителна, с големи кафяви очи като моите. Виждах как страда, как се затваря в себе си.

Една сутрин я намерих да пише писмо до баща си: „Тате, моля те, не си тръгвай от нас.“

Сълзите ми капеха върху листа.

Димитър все по-рядко се прибираше у дома. Веднъж го видях с друга жена пред блока – млада, руса, с усмивка като от реклама. Сгърчих се от болка.

В този момент разбрах – трябва да се боря не само за дома си, но и за себе си.

Започнах работа в кварталната книжарница – малко пари, но поне бях сред хора. Майка ми гледаше Ива след училище.

Димитър подаде молба за развод. В съда стоях срещу него – човекът, когото някога обичах безрезервно. Адвокатът му настояваше за половината апартамент.

„Госпожо Иванова,“ обърна се съдията към мен, „имате ли какво да добавите?“

Погледнах Димитър право в очите: „Този дом е всичко, което имаме с дъщеря ми. Не искам нищо повече от това тя да има къде да се прибере.“

След месеци битки съдът отсъди жилището на мен и Ива. Димитър изчезна от живота ни почти напълно.

Понякога я виждаше през уикендите, но тя все по-рядко искаше да ходи при него.

С времето болката намаляваше. Научих се да прощавам – не на него, а на себе си за това, че съм вярвала толкова дълго.

Всяка вечер прегръщах Ива и ѝ казвах: „Ще се справим.“

Сега седя на балкона ни в Люлин и гледам светлините на града. Питам се: Колко струва едно разбито сърце? И дали някога ще мога отново да вярвам?

А вие… бихте ли простили такова предателство? Как бихте защитили дома и детето си?