Писмо до любовницата на мъжа ми – Пет години по-късно: Сега си само лош спомен

„Не мога да повярвам, че пак си писала!“, изкрещя Даниела, докато държеше телефона си с треперещи ръце. „Какво още искаш от нас?“ Гласът ѝ се разби в стените на малкия ни апартамент в Люлин, където преди пет години светът ми се срина. Още помня как в онази нощ, когато разбрах за вас, времето спря. Стоях на балкона, гледах светлините на София и се чудех какво съм сгрешила.

Ти беше просто „онази жена“. Не мога да ти кажа името, защото то е като отрова в устата ми. Ти беше колежката от счетоводството, която винаги се усмихваше прекалено широко на мъжа ми – Георги. Помня как се прибираше късно, как започна да носи парфюм, който не беше моят подарък. Синът ни, Виктор, тогава беше само на шест. Дъщеря ни, Мария, още не можеше да казва „тате“, а ти вече беше влязла в живота ни като буря.

Пет години по-късно още усещам вкуса на предателството. Пиша това писмо не за теб, а за себе си – за да излея всичко, което ме разяждаше толкова дълго. Ти си само лош спомен, но белезите останаха. Спомням си как една вечер Георги се върна вкъщи и каза: „Трябва да поговорим.“ Гласът му беше чужд. „Обичам друга.“

Светът ми се срина. Започнах да крещя, да плача, да го удрям по гърдите с юмруци. „Как можа? Какво ѝ даде тя, което аз не можах?“ Той мълчеше. После си тръгна. Остави ме сама с децата и с въпросите, които ме изгаряха нощем.

Майка ми идваше всеки ден. „Дани, трябва да си силна заради децата“, повтаряше тя. Но аз не бях силна. Бях празна. Ходех на работа като зомби, готвех механично, усмихвах се на Виктор и Мария с празни очи. Вечер лежах будна и си представях как изглеждаш – по-красива ли си от мен? По-млада? По-умна?

Една вечер получих съобщение от теб: „Съжалявам, не исках да нараня никого.“ Изтрих го веднага. Какво значи „съжалявам“? Ти разби семейството ми! Не можех да простя – нито на теб, нито на него.

Минаха месеци. Георги идваше да вижда децата през уикендите. Понякога ги взимаше при вас – в новия ви апартамент в Младост. Виктор се връщаше мълчалив, Мария плачеше нощем за татко си. Аз се опитвах да бъда майка и баща едновременно.

Веднъж го попитах: „Щастлив ли си?“ Той сведе глава: „Не знам.“

Тогава разбрах – ти не си спечелила нищо. Може би си имала няколко месеца страст, но после идва реалността: сметки, пране, болни деца. Георги не беше същият човек до теб – беше сянка.

Пет години по-късно той се върна при нас. Не защото аз го молех – напротив, бях започнала да живея сама. Записах се на курс по английски, започнах да тичам в парка всяка сутрин. Децата пораснаха. Виктор вече е тийнейджър и ме пита: „Мамо, защо татко си тръгна?“ Какво да му кажа? Че любовта понякога е егоистична? Че хората грешат?

Георги стоеше на прага една вечер с букет карамфили – знаеше, че ги мразя. „Може ли да поговорим?“ Седнахме на масата в кухнята – същата маса, на която някога вечеряхме четиримата. „Сгреших“, каза той тихо. „Тя не беше това, което мислех.“

Погледнах го дълго. Вече не го обичах по същия начин. Бях станала друга жена – по-силна, по-недоверчива. Но заради децата реших да му дам втори шанс.

Сега ти си само лош спомен. Понякога те виждам случайно в метрото – избягваш погледа ми. Знам, че и ти страдаш по свой начин. Може би и ти си загубила нещо ценно.

Пиша това писмо не за да те обвинявам повече – вече няма смисъл. Пиша го за всички жени като мен, които са минали през ада на предателството и са оцелели. Защото ние сме повече от болката си.

Пет години по-късно питам себе си: Може ли някога една жена истински да прости такава рана? Или просто се научаваме да живеем с белезите?