Писмо от една дъщеря: В сянката на баща ми – Българско семейство срещу алкохолизма

„Стига, тате! Моля те, не викай повече!“ – гласът ми трепери, докато стоя на прага на хола, а баща ми размахва празната бутилка ракия към майка ми. Очите му са мътни, лицето – зачервено, а думите – остри като нож. Майка ми се е свила до мивката, ръцете ѝ треперят, а по бузите ѝ се стичат сълзи. В този момент се чувствам по-малка от всякога, сякаш стените на панелката ни в Люлин се стягат около мен.

Всяка вечер е една и съща. След работа баща ми – Георги – се прибира с торбичка от кварталния магазин. Вътре винаги има бутилка, понякога две. Майка ми – Елена – се опитва да го посрещне с усмивка, но усмивката ѝ е уморена, а очите ѝ – изплашени. „Как беше на работа?“ пита тя, но той само мърмори нещо и се затваря в хола. След час започва викането. Понякога заради дреболии – че супата е студена или че телевизорът не работи. Понякога просто така.

Аз съм Мария и съм на шестнадесет. Пиша това писмо за училищен проект, но не знам дали някога ще имам смелостта да го покажа на някого. В училище всички мислят, че съм тиха и затворена, но никой не знае какво се случва у дома. Никой не знае защо винаги бързам да си тръгна след часовете или защо избягвам поканите за рожден ден. Не мога да си позволя да оставя майка ми сама с него.

Понякога си спомням какъв беше баща ми преди. Когато бях малка, ме носеше на раменете си в Южния парк и ми купуваше захарен памук. Смеехме се заедно, а майка ми ни снимаше с телефона си. Тогава той не пиеше толкова. Или поне аз не го забелязвах. Всичко се промени, когато го съкратиха от завода. Месеци наред търсеше работа, но никой не го искаше – „стар си вече“, казваха му на интервютата. Започна да пие повече, а с бутилката дойдоха и крясъците.

Една вечер чух как майка ми шепне по телефона: „Не знам колко още ще издържа… Мария е още дете…“ Тогава разбрах, че не само аз страдам. Че майка ми носи същата болка като мен, но я крие зад престорена сила.

В училище госпожа Иванова ме попита защо съм разсеяна напоследък. „Всичко е наред“, излъгах ѝ. Но не беше. Всяка вечер се молех баща ми да заспи по-бързо и да не започва скандал. Понякога се заключвах в стаята си и слушах музика на слушалки, за да не чувам виковете. Но стените са тънки.

Един ден реших да напиша писмо до баща ми. „Тате, липсваш ми“, започнах. „Липсва ми човекът, който ме учеше да карам колело и ме прегръщаше, когато паднех.“ Писах му за страха си, за болката си, за това как всяка вечер се надявам да спре да пие и да се върне при нас истинският татко. Оставих писмото на масата в хола.

На следващата сутрин го намерих смачкан в кошчето за боклук.

Майка ми ме прегърна силно и каза: „Не е твоя вината, Мария.“ Но аз не ѝ повярвах. Вината ме гризеше отвътре – може би ако бях по-добра дъщеря, ако бях по-усмихната или по-умна… Може би тогава татко нямаше да пие толкова.

Скоро след това започнах да търся информация в интернет за алкохолизма. Оказа се, че много семейства в България минават през същото. Четох истории на други момичета като мен – от Варна, Пловдив, Бургас… Всички те описваха същата болка, същия страх и срам.

Една вечер майка ми каза: „Мария, трябва да говорим.“ Седнахме двете на дивана и тя ме погледна право в очите: „Не можем повече така. Ще потърся помощ.“ За първи път от години видях надежда в очите ѝ.

Започнахме да ходим на срещи с психолог в кварталното читалище. Там срещнах други хора като нас – жени и деца, които живеят със сянката на алкохолизма у дома. За първи път казах на глас: „Баща ми е алкохолик.“ Беше страшно, но и освобождаващо.

Баща ми отказа да дойде с нас. „Нямам нужда от помощ! Вие сте луди!“ – крещеше той една вечер и тресна вратата след себе си. Останахме сами с майка ми. Тя плачеше тихо, а аз я държах за ръката.

С времето започнах да разбирам, че не мога да спася баща си сама. Че алкохолизмът е болест, а не лош характер или липса на любов. Започнах да прощавам – първо на себе си, после и на него.

Днес все още живея със страха от следващия скандал, но вече не съм сама. Имам майка си до себе си и хората от групата ни за подкрепа. Понякога баща ми има добри дни – тогава сядаме тримата на масата и говорим за обикновени неща: училище, работа, времето навън.

Но най-често той все още избира бутилката пред нас.

Пиша това писмо с надеждата някой друг да го прочете и да разбере: не сте сами. Не сте виновни за болестта на вашия близък.

Понякога се питам: Ще успея ли някога да простя напълно? И ще има ли ден, в който баща ми ще избере мен пред бутилката?