Писмото до Дядо Коледа, което промени живота ми

— Не вярвам, че пак ще ме върнат — мислех си, докато стисках в ръце листа с кривите си букви. Беше студено, а прозорецът на стаята в дома за деца без родители в Пловдив пропускаше вятъра. Съседката ми по легло, Мария, се беше увила с две одеяла и тихо хлипаше. Аз обаче не плачех. Бях се научила да не плача. Само стисках листа и химикалката и пишех: „Скъпи Дядо Коледа, тази година искам плюшено мече, нови маратонки и… семейство.“

Писмото беше кратко. Не вярвах, че някой ще го прочете, камо ли да ми отговори. Но госпожа Тодорова, възпитателката, събра всички писма и ги сложи в една голяма кутия. „Ще ги изпратим на Дядо Коледа!“, каза тя с усмивка, която не стигаше до очите ѝ. Знаех, че лъже. Но някак си ми стана по-леко.

Дните до Коледа минаваха бавно. Всяка сутрин се будех с надежда, че нещо ще се промени, но все едно светът беше забравил за мен. Вечер гледах през прозореца светлините на града и си представях как някъде там има хора, които чакат точно мен. Но после се връщах в реалността — на 11 години бях минала през три различни приемни семейства. Всеки път обещаваха, че ще остана при тях завинаги, но винаги идваше денят, в който ме връщаха обратно.

В навечерието на Коледа госпожа Тодорова ни събра в столовата. На масата имаше подаръци — малки пакети с шоколади и чорапи. Когато дойде моят ред, тя ми подаде една кутия с надпис: „За Рая“. Отворих я — вътре имаше плюшено мече с червена панделка и чифт чисто нови маратонки. Сърцето ми заби силно. Но третото желание липсваше.

— Благодаря — казах тихо и се опитах да се усмихна.

— Рая — чу се глас зад мен. Обърнах се и видях семейство Иванови — приемните родители, при които бях живяла преди година. Бяха дошли с малкия си син Петър. Сърцето ми се сви — спомних си как ме върнаха след като майката загуби работата си и не можеха да се грижат за мен.

— Може ли да поговорим? — попита госпожа Иванова и коленичи до мен.

— Защо сте тук? — попитах с глас, който трепереше.

— Рая, знаем, че ти беше трудно при нас. И на нас ни беше тежко да те пуснем. Но тази година всичко се промени — намерих нова работа, татко ти също… Искаме да те попитаме нещо много важно.

Петър ме хвана за ръката.

— Ще дойдеш ли пак у дома? Но този път — завинаги?

Не можех да повярвам на ушите си. Погледнах към плюшеното мече в ръцете си и после към тях.

— Наистина ли? — прошепнах.

— Наистина — каза госпожа Иванова през сълзи.

В този момент времето спря. Всички деца в столовата ни гледаха. Госпожа Тодорова избърса очите си с ръкав.

— Може ли да те прегърна? — попита Петър.

Прегърнах ги и тримата толкова силно, че плюшеното мече падна на пода. За първи път от години плаках — но този път от щастие.

Следващите дни бяха като сън. Служителите от дома ми помогнаха да събера малкото си вещи — няколко книги, снимка на майка ми (която почина, когато бях на пет), и новото мече. Госпожа Тодорова ме изпрати до вратата:

— Знаеш ли, Рая, понякога чудесата идват при тези, които най-много ги чакат.

Пътувахме до новия ми дом в малкото градче Карлово. Къщата беше малка, но уютна. В стаята ми имаше легло с шарено одеяло и рафт за книги. Петър ми показа къде държи играчките си и каза:

— Вече сме истински брат и сестра!

Първите седмици бяха трудни. Страхувах се да не ме върнат пак. Всяка вечер слушах разговорите на родителите ми през стената:

— Дали ще ни приеме? — питаше майка ми тихо.

— Трябва да ѝ дадем време — отговаряше татко ми.

Една вечер не издържах и отидох при тях в кухнята.

— Моля ви… не ме връщайте обратно. Ще бъда добра, ще помагам…

Майка ми ме прегърна силно:

— Никога повече няма да те върнем! Ти си нашето дете!

Заплаках от облекчение.

С времето започнах да вярвам, че това е моят дом. Помагах на майка ми да меси питка за Бъдни вечер, учех Петър да чете приказки и всяка сутрин ходех на училище с новите си маратонки. Веднъж класната ни попита:

— Какво е най-голямото ви желание?

Погледнах към приятелките си и казах:

— Моето вече се сбъдна.

Но понякога нощем още се будя от кошмари — страхувам се, че всичко е било сън и пак ще остана сама. Тогава майка ми идва при мен, гали ме по косата и шепне:

— Тук си у дома.

Сега знам какво значи да имаш семейство — не е само покрив над главата или топла храна. Семейството е мястото, където можеш да плачеш и да се смееш без страх, че ще те изоставят.

Понякога се чудя: колко още деца като мен чакат своето чудо? Колко писма до Дядо Коледа остават непрочетени? Може би ако повече хора отворят сърцата си, повече деца ще намерят своя дом… Как мислите — има ли достатъчно чудеса за всички?