Писмото, което никога не исках да напиша: Историята на една дъщеря и баща ѝ

„Тате, пак ли ще се прибереш късно?“ – гласът ми трепереше, докато стоях до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото. Часът беше почти полунощ, а мама отдавна беше заспала на дивана с дрехите си. Брат ми, малкият Мартин, се беше свил до нея, сякаш търсеше закрила от бурята навън и тази вътре в дома ни.

Аз съм Виктория, на шестнадесет. В нашия панелен апартамент в Люлин животът винаги е бил шумен – смях, караници, музика от съседите. Но от година насам всичко се промени. Баща ми Стефан започна да се прибира все по-късно, а когато го правеше, миришеше на ракия и цигари. Понякога беше весел и разказваше вицове, друг път – ядосан и мълчалив. Най-страшното беше, когато започваше да крещи без причина.

„Вики, не го ядосвай!“, шепнеше мама, когато се опитвах да му кажа нещо. Но аз не можех да мълча. Веднъж го попитах защо пие толкова много. „Ти ли ще ми кажеш какво да правя? Аз ви храня!“, изкрещя той и удари по масата така силно, че чашата се счупи. Мартин се разплака. Аз избягах в стаята си и затворих вратата с трясък.

В училище всички мислеха, че съм просто мълчалива и странна. Никой не знаеше какво се случва у дома. Само най-добрата ми приятелка Елица подозираше нещо. „Вики, ако имаш нужда да поговориш…“, казваше тя тихо. Но аз не можех да говоря. Срамувах се. Срамувах се от баща си, от мама, от себе си.

Една вечер мама ме помоли да напиша писмо до класната заради отсъствията ми – бях пропуснала няколко дни, защото трябваше да пазя Мартин, докато тя работеше допълнително като чистачка в един офис. Започнах писмото с обичайното: „Уважаема госпожо Иванова…“ Но после ръката ми трепна и думите просто потекоха:

„Скъпа госпожо Иванова,

Пиша Ви не само заради отсъствията си. Пиша Ви, защото вече не мога да мълча. Баща ми има проблем с алкохола. Всяка вечер се страхувам да се прибере. Мама плаче тайно в банята. Брат ми не разбира защо татко вече не играе с него. Аз се срамувам да поканя приятели у дома…“

Писах цяла нощ. Когато свърших, ръцете ми трепереха. На сутринта дадох писмото на мама. Тя го прочете и заплака. „Вики… не знаех, че толкова те боли“, прошепна тя и ме прегърна силно.

В училище класната ме извика след часовете. „Виктория, това писмо… трябва да говорим.“ Гласът ѝ беше мек, но твърд. Разказах ѝ всичко – за скандалите, за страха, за това как понякога мечтая просто да изчезна.

Скоро писмото ми попадна при училищния психолог, а после и в социалните мрежи – някой от учителите го беше споделил (без имена). Не очаквах реакцията – стотици хора писаха коментари: „И моят баща пиеше…“, „Не си сама!“, „Бъди силна!“ За първи път не се чувствах сама.

Но у дома нещата не се оправяха лесно. Баща ми разбра за писмото от един съсед. Върна се вкъщи бесен: „Ти ли ще ме излагаш пред цяла България?!“ Крещеше толкова силно, че съседите звъннаха на вратата. Мама застана между нас: „Стига! Виж какво направи с детето си!“

Тази нощ спахме тримата в една стая – мама, Мартин и аз – със заключена врата. На сутринта баща ми го нямаше.

Минаха дни без вест от него. Мама беше като сянка – работеше по две смени и почти не говореше. Аз ходех на училище като робот. Една вечер телефонът звънна – беше баща ми от клиника за лечение на зависимости във Владая.

„Вики… извинявай“, каза той тихо. „Ще опитам да се оправя.“

Не знаех какво да кажа. Болеше ме, но исках да му вярвам.

Минаха месеци. Баща ми идваше на посещения – слаб, уморен, но трезвен. Започнахме да говорим – бавно, плахо. Един ден донесе рисунка от груповата терапия: нарисувал беше нашето семейство – усмихнати около масата.

Сега знам – алкохолизмът не е само негов проблем. Това е болест на цялото семейство. И няма срам в това да поискаш помощ.

Понякога още ме е страх – дали ще издържи? Дали ще бъдем пак истинско семейство? Но вече не мълча.

А вие… бихте ли имали смелостта да напишете такова писмо? Или бихте предпочели да мълчите?