Писмото за развод, което преобърна живота ми: История за предателство и възмездие

„Това е краят, Мария. Не мога повече.“ Думите ми се разтрепериха във въздуха, докато ги преписвах за последен път на белия лист. Беше късна вечер в нашия апартамент в Люлин, а навън дъждът блъскаше по прозорците така, сякаш искаше да влезе и да измие всичко, което бях натрупал в себе си през последните години. Писмото за развод беше моят опит да избягам – от нея, от себе си, от сянката на един брак, който отдавна беше изгубил светлината си.

Не посмях да ѝ го кажа в очите. Оставих писмото на кухненската маса, точно до чашата ѝ с чай от липа, и излязох рано сутринта за работа. Докато чаках автобуса на спирката до блока, ръцете ми трепереха. Представях си как Мария ще го прочете, ще заплаче тихо, ще ми напише съобщение… Но нищо не дойде. Цял ден телефонът ми мълчеше.

Вечерта се прибрах с усещането за вина, което ме душеше. Вратата беше отключена. Влязох и я видях – седеше на масата, държеше писмото в ръце и гледаше през мен. Очите ѝ бяха сухи, но в тях гореше нещо ново – не болка, а решимост.

– Това ли е всичко? – попита тя спокойно, почти хладно.

– Мария… – започнах аз, но тя ме прекъсна.

– Не. Сега аз ще говоря. Знаеш ли колко пъти съм искала да ти кажа същото? Колко нощи съм плакала в банята, за да не ме чуеш? Ти мислиш, че си жертва тук? Че само ти страдаш?

Седнах срещу нея без сили. Не очаквах това. Бях подготвен за сълзи, за молби, дори за гняв – но не и за тази ледена яснота.

– Знаеш ли какво е да се чувстваш невидима? Да готвиш, да чистиш, да се грижиш за децата и пак да си сама? Ти отдавна не си тук, Георги. Тялото ти е вкъщи, но душата ти е някъде другаде.

– Не е вярно… – опитах се да възразя.

– Не лъжи! – гласът ѝ се пречупи. – От години усещам как се отдалечаваш. Първо беше работата ти в строителната фирма – все извънредни часове, командировки… После започнаха тайните разговори по телефона. Мислиш ли, че не разбрах за Силвия?

Сърцето ми спря. Силвия беше колежката ми – невинно приятелство, поне така си го обяснявах. Но Мария знаеше. Всичко.

– Не съм… – прошепнах.

– Не си ли? Ами съобщенията? Снимките? Мислиш ли, че съм глупава?

Мълчах. За първи път осъзнах колко много съм я подценявал. Колко много съм се лъгал сам.

– Искаш развод? Добре. Но няма да стане така лесно. Ще се боря за децата. За дома ни. За себе си.

Тази нощ не спахме. Тя плака в хола, аз лежах в спалнята и гледах тавана. Спомних си първата ни среща – как я видях на спирката на трамвая до НДК, как се засмя на шегата ми… Кога всичко се обърка толкова?

Следващите дни бяха кошмар. Мария се консултира с адвокатка – една нейна приятелка от университета. Започна да събира документи, свидетелства от съседи… Децата – Петър и Ива – усещаха напрежението и ме гледаха с недоверие. Петър отказваше да говори с мен; Ива плачеше всяка вечер.

Майка ми звънна:

– Георги, какво става у вас? Мария ми каза…

– Мамо, не мога повече…

– Глупости! Семейството не се изоставя! Помниш ли баща ти какво казваше? „Жената е огнището.“ А ти какво правиш?

Срам ме беше да ѝ кажа истината. Че съм предал Мария. Че съм избягал от проблемите като страхливец.

Една вечер Мария ме спря на вратата:

– Ще говорим пред децата. Те трябва да знаят истината.

Седнахме всички в хола. Петър гледаше в пода; Ива стискаше плюшеното си мече.

– Татко и аз ще се разделим – каза Мария спокойно. – Но това не значи, че ви обичаме по-малко.

Петър избухна:

– Защо? Заради татко ли? Той има друга!

Сълзите ми потекоха сами. Не можех да го гледам в очите.

След този разговор всичко стана още по-лошо. Започнахме да делим вещи, спомени… Мария настояваше аз да напусна апартамента – бил нейният наследствен дом от баба ѝ. Отидох при майка ми в „Дружба“, чувствайки се като провален син и баща.

Седмици наред живеех като призрак. Работех механично; вечерите прекарвах сам пред телевизора със студена бира и чувство за вина, което не ме напускаше.

Един ден получих писмо от Мария – този път тя ми пишеше:

„Георги,
Благодаря ти за всичко хубаво и лошо през годините. Научих се да бъда силна благодарение на теб – и въпреки теб. Ще се справя сама. Надявам се някой ден да намериш мир със себе си.“

Тогава разбрах: опитах се да избягам тихо, но вместо това предизвиках буря, която разруши всичко познато и ме остави сам със собствените си грешки.

Сега стоя пред огледалото и се питам: Кога загубих себе си? Можех ли да постъпя по-добре? А вие как бихте постъпили на мое място?