Платихме за апартамента, за да се изнесе свекървата ми, а тя реши да остане

– Не мога да повярвам, че пак го правиш! – изкрещях, а гласът ми се разнесе из малкия хол на панелката в Люлин. Стоях срещу свекърва ми, Мария, която спокойно си сипваше чай, сякаш не беше току-що разбила мечтите ми на парчета.

– Силве, не се вълнувай толкова. Човек трябва да мисли трезво – каза тя с онзи неразрушим тон, който винаги ме караше да се чувствам като малко дете.

– Десет години изплащахме този апартамент! Десет! – обърнах се към мъжа ми, Петър, който стоеше до прозореца и гледаше навън, сякаш търсеше спасение в сивото небе над София.

– Мамо, нали се разбрахме… – започна той плахо.

– Разбрахме се, ама животът е друг. Не мога да ви оставя сами. Кой ще ви помага? Кой ще гледа детето? – Мария ме погледна с онези очи, които уж бяха пълни с грижа, но аз виждах само контрол.

В този момент усетих как гневът ми прелива. Спомних си всички онези вечери, в които броях дните до свободата. Как с Петър тайно мечтаехме за малко спокойствие – да вечеряме по пижами, да си говорим глупости без свидетели, да не се съобразяваме с никого. Как си представях стаята на дъщеря ни, Вики, боядисана в жълто, а не в онова старомодно бежово, което Мария настояваше да остане.

– Мамо, ти обеща – прошепна Петър. Гласът му трепереше. – Обеща ни.

– Обещах, ама тогава не знаех как ще се почувствам. Тук съм си у дома. Не мога да тръгна ей така – каза тя и седна на дивана с въздишка.

Седнах срещу нея и усетих как сълзите напират. Не исках да плача пред нея. Не исках тя да види колко ме боли. Но болеше. Болеше ме от предателството, от това че десет години живях с чужда жена под един покрив с надеждата за край, а сега този край се изплъзваше като пясък между пръстите ми.

Вечерта Петър се опита да ме успокои.

– Ще поговоря с нея пак. Може просто да й трябва време.

– Време? Колко още време? Още десет години? – гласът ми беше остър като нож.

– Силве…

– Не мога повече! – избухнах. – Не мога всяка сутрин да слушам как не съм нарязала хляба правилно или че Вики ще настине от отворения прозорец! Не мога да живея като гост в собствения си дом!

Петър замълча. Знаех, че го боли. Знаех, че е между чука и наковалнята – между майка си и мен. Но вече не можех да бъда търпелива.

На следващия ден реших да говоря с Мария сама.

– Мария, моля те… – започнах тихо. – Искам да имаме свой дом. Свое пространство. Ти имаш сестра си в Банкя, можеш да отидеш при нея. Или ще ти помогнем да намериш нещо свое.

Тя ме погледна дълго и после каза:

– Ти никога не си ме искала тук, нали?

– Не е вярно! Просто искам семейство… само нашето семейство да има шанс да бъде щастливо.

– А аз? Аз къде оставам?

– Ще ти помагаме! Ще идваме всяка седмица! Но имаме нужда от това…

Тя стана рязко и излезе от стаята. Остави ме сама със сълзите си.

Дните минаваха в напрежение. Вики усещаше всичко и започна да се затваря в себе си. Петър беше все по-умълчан. Аз се чувствах като затворник в собствения си дом.

Една вечер чух как Мария говори по телефона със сестра си:

– Не мога да ги оставя сами… Те не знаят какво е истински живот… Ако ги напусна, ще се разпаднат…

Тогава осъзнах – тя не вярваше в нас. Не вярваше, че можем сами. И това ме нарани още повече.

Седнах до Петър и му казах:

– Или ще намерим решение заедно, или ще се изгубим един друг.

Той ме прегърна силно и за първи път от месеци заплаках на рамото му.

На следващата сутрин събрах смелост и казах на Мария:

– Това е нашият дом. Имаме нужда от пространство за нашето семейство. Моля те, уважавай това.

Тя ме погледна дълго и после тихо каза:

– Ще помисля…

Сега чакам нейното решение. Всеки ден е изпитание между надеждата и страха. Питам се: Кога най-накрая ще имам свой дом? И дали някога ще бъда истински свободна?