Почивка в София, която се превърна в изпитание на майчиното търпение

– Мамо, ще можеш ли да изчистиш кухнята, докато сме на работа? – гласът на сина ми Даниел прозвуча небрежно, сякаш ми искаше да полея цветята, а не да се боря с мазнината по плота.

Стоях в малкия апартамент в „Люлин“, с куфар до вратата и уморени ръце, които още помнеха тежестта на пътя от село до София. Бях дошла с надеждата да си почина, да поговорим като хората, да усетя топлината на семейството си. Вместо това, още първия ден се оказах сама между купища чинии, разпилени дрехи и прах по рафтовете.

– Разбира се, Дани – отвърнах тихо, макар гърлото ми да беше стегнато. – Ще оправя всичко.

Снахата ми, Мария, само кимна и излезе след него. Не ме попита как съм, не ме погледна дори. Вратата хлопна и тишината ме удари като шамар. Седнах на ръба на дивана и се загледах в снимката на стената – тяхната сватба миналата година. Усмихнати, млади, щастливи. А аз? Аз бях някъде в ъгъла на кадъра, с букет в ръка и сълзи в очите – от радост тогава, а сега от нещо друго.

Започнах да чистя. Миех чинии, търках плота, подреждах дрехи. Всяка чаша и всяка тенджера ми тежаха повече от мотиката в градината у дома. Там поне знаех защо се трудя – за дом, за храна, за семейството. Тук… тук бях просто удобна ръка.

Вечерта ги посрещнах с усмивка. Бях приготвила мусака – любимото ястие на Даниел от дете.

– О, мусака! – възкликна той и седна на масата.

Мария дори не погледна към мен. Взе си малко салата и се загледа в телефона си.

– Благодаря ти – каза Даниел между две хапки. Но думите му бяха механични, без топлина.

– Как е работата? – опитах се да започна разговор.

– Натоварено е – отвърна той кратко. – Утре пак ще закъснеем.

Така минаха дните ми в София. Всеки ден чистех, готвех, перях. Никой не ме попита как съм, дали имам нужда от нещо. Вечерите прекарваха пред телевизора или телефоните си. Понякога чувах как Мария въздиша:

– Можеше поне да не ни мести нещата по шкафовете…

Сърцето ми се свиваше. Не бях дошла да им преча. Исках само да бъда част от живота им.

Една вечер не издържах.

– Даниеле – казах тихо, докато той миеше зъбите си преди лягане. – Чувствам се малко излишна тук…

Той ме погледна в огледалото.

– Мамо, моля те… Не започвай пак. Всичко е наред.

– Не е наред – прошепнах аз. – Дойдох да ви видя, а се чувствам като домашна помощница.

Той въздъхна тежко.

– Мамо, ние сме много заети… Радваме се, че си тук и ни помагаш.

– Радвате ли се? – попитах с треперещ глас. – Защото аз не го усещам.

Той замълча. Излезе от банята и затвори вратата след себе си.

На следващия ден реших да си тръгна по-рано от планираното. Станах рано сутринта, приготвих им закуска и оставих бележка:

„Благодаря ви за гостоприемството. Надявам се да сте добре. Обичам ви.“

Влакът към селото беше почти празен. Гледах през прозореца как градът остава зад мен и се чудех къде сбърках като майка. Дали прекалих с грижите? Дали ги разглезих? Или просто времената са други и децата вече не ценят това, което правим за тях?

Вкъщи ме посрещнаха кокошките и кучето ми Рекс. Вдишах дълбоко аромата на прясно окосена трева и почувствах как болката малко по малко отстъпва място на спокойствието.

Но вечерта, когато седнах сама на пейката пред къщата, сълзите сами потекоха по бузите ми.

– Защо е толкова трудно да бъдеш майка? – прошепнах на тъмното небе. – Кога ли ще разберат колко много ги обичам?

Кажете ми, скъпи хора: заслужава ли си да даваме всичко от себе си за децата си, ако те не го забелязват? Или трябва да спрем навреме?