Почти родих в кухнята, докато готвех за мъжа си: История за забравените приоритети
– Мамо, не мога да спра да режа лука, Петър ще се ядоса, ако вечерята не е готова! – изкрещях през сълзи, докато болката ме прерязваше като нож. Стоях приведена над кухненския плот, а водите ми вече бяха изтекли. Миризмата на пържен лук се смесваше с паниката ми. Петър беше в хола, гледаше новините и дори не забеляза, че нещо не е наред.
– Мила, остави всичко! Тръгваме веднага! – майка ми влетя през вратата, сякаш усети отдалече, че нещо не е наред. Хвана ме за ръката и ме изведе от кухнята, докато аз все още се опитвах да обясня, че трябва да сложа картофите във фурната.
– Петър! – извика майка ми. – Дъщеря ти ражда! Помогни ни!
Той само повдигна глава от телевизора и промърмори:
– Да не забравите да вземете и багажа за болницата.
В този момент сякаш всичко в мен се пречупи. Болката беше непоносима, но още по-непоносима беше мисълта, че дори сега, когато животът ми буквално висеше на косъм, аз мислех първо за него. За това дали ще има топла вечеря, дали ще е доволен.
Майка ми ме натовари в колата и карахме към болницата с включени аварийни светлини. По пътя тя ме държеше за ръката и шепнеше:
– Защо го търпиш? Защо винаги мислиш първо за него?
Аз плачех без глас. Не знаех какво да кажа. Бях израснала с мисълта, че жената трябва да държи семейството цяло, че трябва да е тиха, кротка и всеотдайна. Баща ми беше същият като Петър – строг, взискателен, никога не казваше „благодаря“. Майка ми винаги беше на крак – готвеше, чистеше, грижеше се за всички. Аз просто повтарях този модел.
– Мамо… – прошепнах през сълзи. – Ако не му сготвя, ще се ядоса. После ще мълчи с дни.
– А ти? Кога ще помислиш за себе си? – попита тя остро.
Влязохме в болницата на косъм. Лекарите ме приеха веднага. Докато лежах на леглото и чаках първите контракции да преминат, майка ми седна до мен и хвана ръката ми.
– Знаеш ли, когато те родих, баща ти беше на кръчма. Прибрах се сама вкъщи с теб на ръце. Никога не ми благодари. Но аз го търпях години наред… Защо? Защото така ме учиха – че жената трябва да търпи.
Погледнах я и видях в очите ѝ цялата болка на поколения жени преди мен. Болка, която се предаваше като наследство от майка на дъщеря.
– Не искам дъщеря ми да живее така – прошепнах аз. – Не искам тя да мисли първо за другите и чак после за себе си.
Раждането беше трудно. Петър дойде едва след като всичко приключи. Влезе в стаята с букет карамфили от пазара и каза:
– Надявам се, че всичко е минало добре. Утре ще донеса супа от вкъщи.
Не ме попита как съм. Не погледна бебето. Седна до прозореца и започна да си рови в телефона.
Майка ми стоеше до мен и ме гледаше с онзи поглед – строг, но пълен с любов.
– Ще се оправиш – каза тя тихо. – Но трябва да решиш какво искаш от живота си.
В следващите дни Петър идваше всеки ден, но само за по пет минути. Питаше кога ще се върна у дома и дали съм оставила храна във фризера. Майка ми беше тази, която ми носеше чисти дрехи, която държеше бебето, когато аз не можех да стана от леглото.
Една вечер, докато кърмех дъщеря си и гледах как Петър си тръгва без да каже „лека нощ“, осъзнах колко самотна съм била през всичките тези години. Колко много съм жертвала от себе си в името на един човек, който никога не е оценил това.
Когато се прибрахме у дома, майка ми остана при мен няколко дни. Помагаше ми с бебето, готвеше и чистеше. Петър беше недоволен:
– Докога ще стои майка ти тук? Не мога да си почина!
– Докато имам нужда от нея – отвърнах му за първи път с твърд глас.
Той ме изгледа учудено. Може би за първи път осъзна, че не съм онази покорна жена, която винаги мълчи и търпи.
Вечерта седнах до майка ми на дивана.
– Мамо… мисля да поговоря с Петър. Не мога повече така.
Тя ме прегърна силно:
– Каквото и да решиш, аз съм до теб.
Сълзите ми потекоха отново – този път от облекчение.
Сега пиша тази история с надеждата някоя жена да я прочете и да се замисли: струва ли си да жертваш себе си в името на чуждото удобство? Кога най-после ще започнем да мислим за себе си?
А вие… колко често поставяте себе си на последно място? И защо?