Под един покрив с тъста ми – когато две врати не стигат за спасение
– Не можеш ли поне веднъж да затвориш тази врата тихо? – изкрещя тъстът ми, докато влизах в кухнята с торбите от магазина. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми биеше лудо. Беше поредната сутрин, в която се чувствах като натрапник в собствения си дом.
Казвам се Мария. Преди три години се омъжих за Петър – мъжът, когото обичам още от студентските си години във Велико Търново. Когато решихме да се върнем в родния му град и да живеем в къщата на родителите му, майка ми ме предупреди: „Марийче, две жени под един покрив трудно се разбират, а когато останеш само с мъжете – още по-трудно.“ Не й повярвах. Свекърва ми, леля Станка, беше топла жена, винаги усмихната, а тъстът ми – бай Иван – изглеждаше кротък и малко затворен. Какво можеше да се обърка?
Първата година беше като меден месец. Леля Станка ме учеше как се правят най-хубавите лозови сарми и как се меси козунак за Великден. Петър работеше до късно, а аз прекарвах вечерите с нея на двора, слушайки историите й за младостта. Бай Иван рядко се намесваше – стоеше си в стаята, гледаше новините и пиеше ракия.
Всичко се промени внезапно. Леля Станка почина от инфаркт една нощ през зимата. Домът ни потъна в тишина и студ. Бай Иван започна да се променя – стана раздразнителен, подозрителен и все по-често повишаваше тон. Всяко мое действие го дразнеше: ако забравя да изключа лампата в коридора, ако не подредя чиниите по неговия начин, ако сложа повече сол в супата.
– Ти не си като Станка! Тя знаеше как се държи къща! – повтаряше той почти всеки ден.
Петър се опитваше да балансира между нас двамата, но работата му го държеше далеч от дома по 12 часа на ден. Вечерите ни се превърнаха в напрегнати мълчания. Аз се затварях в нашата част на къщата – уж отделен вход, уж лично пространство, но стените са тънки, а напрежението – осезаемо.
Една вечер, докато миех чиниите, чух как бай Иван говори по телефона с брат си:
– Не знам как ще я изтърпя още дълго тая! Всичко обърка след като Станка си отиде…
Сълзите ми потекоха безшумно. Чувствах се виновна за всичко – че не мога да го утеша, че не съм достатъчно добра домакиня, че не съм дъщеря му. Майка ми усещаше болката ми дори по телефона:
– Марийче, идвай си у дома! Не си длъжна да търпиш това!
Но аз не исках да напусна Петър. Обичах го и вярвах, че ще намерим начин да върнем хармонията.
С времето конфликтите зачестиха. Бай Иван започна да заключва общите помещения и да крие ключа за мазето. Веднъж дори изхвърли моите буркани със сладко, защото „заемали място“.
– Това е моят дом! – извика ми една сутрин. – Вие сте гости тук!
– Татко! – намеси се Петър. – Това е и нашият дом! Мария е моя жена!
– Ако ти харесва толкова много, вървете си! – отсече той и тресна вратата.
Вечерта Петър седна до мен на леглото. Беше уморен и отчаян:
– Не знам какво да правя… Не мога да го оставя сам, а не мога и да те губя.
– Аз съм тази, която трябва да си тръгне… – прошепнах.
– Не! Ще намерим решение.
Дните минаваха в напрежение. Започнах да избягвам бай Иван – излизах рано сутрин за работа и се прибирах късно. Веднъж го заварих да рови в личните ни вещи. Когато го попитах защо:
– Търся документите на Станка! Ти сигурно си ги прибрала!
– Не съм ги пипала…
– Лъжеш! Всичко тук е объркано откакто дойде!
Петър предложи да направим ремонт и да разделим къщата напълно – две отделни жилища с отделни входове. Бай Иван отказа категорично:
– Докато съм жив, тази къща няма да стане на парчета!
Започнах да мечтая за малък апартамент някъде далеч оттук. Майка ми ме канеше всеки уикенд у дома във Варна:
– Ела да си починеш…
Но аз не можех да оставя Петър сам с този гняв между стените.
Една вечер избухна най-големият скандал. Бай Иван ме обвини пред Петър, че съм му взела пенсията от чекмеджето. Петър ме погледна с недоверие:
– Мария… кажи ми истината…
Светът ми рухна. За първи път видях съмнение в очите му.
– Ако не вярваш на мен… няма смисъл…
Събрах багажа си и заминах при майка ми във Варна. Петър остана при баща си – разкъсан между дълга към семейството и любовта към мен.
Минаха три месеца. Петър ми звъни всяка вечер:
– Върни се… Ще намерим начин…
Но аз вече не съм сигурна дали имам сили да се върна под този покрив.
Понякога се питам: Кога една жена трябва да избере себе си пред семейството? Дали любовта е достатъчна, за да преживееш чуждия дом като свой? Какво бихте направили на мое място?