Под покрива от етернит: Моята българска семейна клетка

„Не викай, Мария! Съседите ще чуят!“ — гласът на майка ми пронизваше стените, сякаш самият бетон се свиваше от срам. Бях на дванадесет, а вече знаех какво е да се страхуваш от собствения си дом. Баща ми, Георги, седеше на кухненската маса, стиснал чашата с ракия така, че кокалчетата му побеляваха. „Ти си виновна! Ако не беше ти, всичко щеше да е наред!“ — думите му се забиваха в мен като пирони.

Всяка вечер беше една и съща сцена: майка ми — Елена — мълчеше, гледаше през прозореца към сивите блокове, а аз се свивах в ъгъла на стаята, опитвайки се да стана невидима. В нашия апартамент на осмия етаж не се говореше за чувства. Говореше се за сметки, за това кой е донесъл повече пари вкъщи, за това кой е виновен, че нещата не вървят.

Понякога чувах как майка ми плаче нощем. Веднъж я попитах: „Мамо, защо тате винаги е ядосан?“ Тя само ме погали по косата и прошепна: „Така е животът, Марийче. Трябва да търпиш.“ Но аз не исках да търпя. Не исках да бъда част от този мълчалив съюз на болката.

В училище се преструвах на весела. Смях се с приятелките си — Ива и Петя — но никога не ги поканих у дома. Срамувах се от тишината, от миризмата на евтина ракия и от постоянните скандали. Веднъж Ива ме попита: „Защо никога не идваш на рождените дни?“ Излъгах, че майка ми е болна. Истината беше, че аз самата бях болна — от страх и самота.

Една вечер чух родителите ми да се карат по-силно от обикновено. „Ти си го довела до това!“ — изкрещя баща ми. „А ти какво направи за нас? Само пиеш и обвиняваш!“ — отвърна майка ми с глас, който никога не бях чувала преди — силен и твърд. За първи път видях как сълзите й се смесват с гняв, а не със страх.

На следващия ден баща ми не се прибра. Майка ми седна до мен на дивана и ме прегърна. „Марийче, понякога трябва да избереш себе си пред семейството.“ Не разбрах напълно думите й тогава, но ги запомних.

Минаха години. Завърших гимназия с отличие, но никой не дойде на дипломирането ми. Баща ми вече живееше с друга жена в Перник, а майка ми работеше на две места, за да изплаща кредита за апартамента. Аз започнах работа като сервитьорка в малко кафене до пазара „Димитър Петков“. Там срещнах Стефан — първата ми истинска любов.

Стефан беше различен. Слушаше ме, когато говорех за мечтите си — да стана учителка по литература, да имам свой дом, в който няма крясъци и мълчание. „Ще го направим заедно“, обеща той една вечер, докато разхождахме по булевард „Витоша“. Повярвах му.

Но миналото не ме пускаше. Всяка дребна кавга със Стефан ме връщаше към онези нощи в Люлин. Започнах да се страхувам, че ще повторя грешките на родителите си. Един ден той ме попита: „Мария, защо винаги се затваряш в себе си?“ Не можах да му отговоря. Просто плаках.

Стефан остана до мен, въпреки всичко. Помогна ми да простя на майка си — и на себе си. Започнахме да строим нашия малък свят без тайни и обвинения. Но все още има дни, когато се събуждам посред нощ и усещам тежестта на стария етернитов покрив над главата си — споменът за всичко неизказано и непростено.

Понякога се питам: Може ли човек наистина да избяга от сянката на своето семейство? Или цял живот носим със себе си онова, което ни е белязало като деца? Как мислите вие — възможно ли е прошката да ни освободи напълно?