Под повърхността: Историята на Ана и сенките на брака

— Пак ли си разсеяна? — гласът на Петър проряза утринната тишина като нож. Чашата се разби в плочките, а кафето се разля по пода като тъмна сянка. Стоях в кухнята, с ръце, които трепереха, и гледах как парчетата порцелан се разпълзяват около босите ми крака.

— Извинявай, ще почистя — прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха. Петър вече беше обърнал гръб, мърморейки нещо за това как никога не внимавам, как всичко в този дом зависи от него. Познавах този тон — не беше вик, но беше по-страшен от вик. Беше студен, тежък, като олово върху гърдите ми.

Понякога се чудех кога точно започна всичко. Може би още когато се преместихме в този апартамент в Люлин — малък, но наш. Тогава Петър беше друг — усмихнат, грижовен, носеше ми цветя без повод. После дойдоха сметките, кредитите, работата му в склада, която го изцеждаше. И нещо в него се пречупи. Или може би в мен?

— Ана! — извика той от хола. — Къде са ми чорапите?

— В шкафа, на втория рафт — отвърнах, опитвайки се да не звуча нервно.

— Не са там! — гневът му вече се надигаше като буря.

Отидох при него и ги извадих изпод купчина дрехи. Усетих погледа му — онзи поглед, който ме караше да се свивам вътрешно.

— Ако не можеш да поддържаш ред, за какво си тук? — прошепна той, но думите му бяха по-остри от шамар.

Вечерта седях на балкона с чаша чай и гледах светлините на София. Питах се кога спрях да бъда себе си. Кога започнах да се страхувам от всяко негово движение, от всяка негова дума? Майка ми винаги казваше: „Търпи, дете, така е в брака.“ Но аз не исках да търпя. Не исках да се превръщам в сянка.

Сестра ми Мария ми звънеше често.

— Как си, Ани? — питаше тя с онзи мек глас, който винаги ме успокояваше.

— Добре съм — лъжех. — Просто съм уморена.

— Ако имаш нужда от нещо… Знаеш, че съм тук.

Понякога исках да ѝ кажа всичко. Да ѝ разкажа за нощите, когато лежах будна до Петър и слушах тежкото му дишане, страхувайки се да мръдна. За моментите, когато той ме гледаше така, сякаш съм му враг. Но не можех. Срамът беше по-силен от болката.

Един ден на работа колежката ми Даниела ме хвана за ръката.

— Ани, добре ли си? Изглеждаш пребледняла.

— Просто не съм спала добре — отвърнах.

Тя ме погледна изпитателно.

— Ако някой те наранява… трябва да говориш. Не си сама.

Тези думи заседнаха в мен като трън. Не си сама. Но аз се чувствах толкова сама. Всяка вечер мълчах по време на вечеря, слушах как Петър се оплаква от шефа си, от трафика, от мен. Всяка сутрин ставах по-рано, за да приготвя закуска и да избегна поредния упрек.

Една неделя майка ми дойде на гости. Донесе домашна баница и бурканче сладко от смокини.

— Как сте с Петър? — попита тя между другото.

— Добре сме — отвърнах автоматично.

Тя ме погледна дълго и тежко.

— Знам какво е да живееш със студен човек. Баща ти беше такъв… Но аз останах заради вас, децата. Не прави моята грешка.

Думите ѝ ме удариха като шамар. За първи път осъзнах колко много приличам на нея — и колко много не искам да бъда като нея.

Седмица по-късно Петър дойде вкъщи ядосан. Хвърли чантата си на пода и започна да крещи за някаква сметка за ток.

— Ти нищо не можеш! Само харчиш! Защо изобщо работиш?

Този път не мълчах.

— Стига! — извиках през сълзи. — Не съм твоя слугиня!

Той застина за миг, после излезе и тресна вратата. Стоях в средата на хола и плаках — не от страх, а от облекчение. За първи път казах това на глас.

На следващия ден взех малък куфар и отидох при Мария. Тя ме прегърна силно и каза:

— Гордея се с теб.

Започнах нов живот — трудно, несигурно, но мое. Отидох при психолог и започнах да говоря за всичко онова, което години наред бях крила дълбоко в себе си. Постепенно започнах да усещам себе си отново — Ана, която обича да рисува, която обича разходките в парка и смеха с приятели.

Понякога още чувам гласа на Петър в главата си. Понякога се питам дали постъпих правилно. Но когато видя отражението си в огледалото и усетя лекотата в гърдите си, знам че най-накрая съм свободна.

А вие? Колко дълго бихте търпели преди да изберете себе си? Може ли любовта да оправдае страха?