Под повърхността: Как скритите истини разбиха моя брак

– Не може да е истина… – шепнех си, докато стоях в тъмния коридор на нашия апартамент в София. Часът беше малко след полунощ, а Мария още не се беше прибрала. Телефонът ѝ беше изключен. Сърцето ми блъскаше в гърдите, а мислите ми се въртяха като вихрушка. От седмици усещах нещо различно – студенина в гласа ѝ, поглед, който се изплъзваше от моя. Но тази вечер беше различна. Тази вечер реших да сложа край на съмненията.

Влязох в спалнята и извадих малкия диктофон, който бях скрил под възглавницата ѝ. Не се гордея с това, но отчаянието ме беше довело дотук. Натиснах „play“ и чух гласа ѝ – тих, почти шепнещ, но не беше сама. Мъжки глас, смях, думи, които не исках да чувам. „Обичам те“, каза той. „И аз теб“, отвърна тя.

Светът ми се срина за секунди. Седнах на леглото, стиснал диктофона в ръка, и се опитах да дишам. В този момент чух ключа във вратата. Мария влезе тихо, сякаш не искаше да ме събуди. Не знаеше, че вече не мога да спя.

– Къде беше? – попитах я без да я погледна.

Тя замръзна на прага. – При Цвети бяхме… гледахме филм.

– Лъжеш – казах тихо. – Знам всичко.

Видях как лицето ѝ пребледня. Очите ѝ се напълниха със сълзи, но този път не ѝ повярвах. Не можех.

– Митко… – прошепна тя и се приближи към мен. – Моля те…

– Колко време? – прекъснах я. – Колко време ме лъжеш?

Тя седна до мен и скри лицето си в ръцете. – От няколко месеца… Не знам как стана… Не исках да те нараня.

– А мен някой пита ли ме какво искам? – гласът ми трепереше от гняв и болка.

Тишината между нас беше по-силна от всеки вик. В главата ми се въртяха спомени – първата ни среща в Борисовата градина, сватбата ни в малката църква до Лъвов мост, раждането на дъщеря ни Елица… Всичко изглеждаше като лъжа.

На следващия ден Мария си събра багажа и замина при майка си във Варна. Останах сам с Елица – тя беше на шест и не разбираше защо мама вече не е у дома. Всяка вечер ме питаше: „Тате, мама ще се върне ли?“ Не знаех какво да ѝ кажа.

Майка ми настояваше да простя на Мария. „Хора сме, грешим“, казваше тя. Баща ми обаче беше непреклонен: „Който веднъж излъже, пак ще излъже.“ Приятелите ми се разделиха на два лагера – едните ме съветваха да я потърся и да говорим като възрастни хора, другите настояваха да я забравя завинаги.

Минаха седмици в мълчание и самота. Работата ми страдаше – като счетоводител в малка фирма трябваше да съм точен и съсредоточен, но мислите ми все бягаха към Мария. Вечерите прекарвах с Елица, опитвайки се да ѝ дам сигурност и любов, но усещах как празнотата между нас расте.

Една вечер получих съобщение от Мария: „Моля те, нека поговорим.“ Срещнахме се в малко кафене до НДК. Тя изглеждаше уморена и по-стара с десет години.

– Митко, съжалявам за всичко – започна тя със сълзи в очите. – Знам, че не заслужавам прошка, но… липсвате ми. Ти и Елица сте моят свят.

– Защо го направи? – попитах я тихо.

– Чувствах се сама… Ти все работеше, все беше уморен… Аз също сгреших, че не ти казах какво чувствам.

– И това оправдава ли всичко? – гласът ми беше пресипнал от болка.

Тя поклати глава: – Не оправдава нищо. Просто… понякога човек се губи по пътя.

Дълго мълчахме. В този момент разбрах колко лесно е да изгубиш всичко заради една тайна, едно недоизказване.

След тази среща нещата не станаха по-лесни. Разводът беше неизбежен. Семейството ни се разпадна пред очите на всички съседи и роднини – клюките не закъсняха: „Видя ли Мария? Оставила го заради друг!“, „Горкият Митко…“

Но най-трудното беше да простя на себе си – за недоверието, за това че избрах да шпионирам вместо да говоря открито; за това че позволих страхът да управлява живота ми.

Днес живея сам с Елица. Опитвам се да бъда добър баща и да не повтарям грешките от миналото. Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на града. Питам се: „Можеше ли всичко това да бъде избегнато, ако бяхме говорили навреме?“ Или може би някои истини трябва да останат скрити под повърхността?