Под тежестта на греха: Историята на едно българско семейство между истината и любовта

– Кой е там? – гласът ми трепереше, докато отварях вратата посред нощ. Вятърът носеше мирис на мокра пръст и страх. На прага, увити в избеляло одеяло, стояха две деца – момиченце и момченце, едва на по пет-шест години. Очите им бяха огромни, пълни със сълзи и недоумение.

Сърцето ми се сви. Бях сама вкъщи – мъжът ми, Димитър, беше нощна смяна в завода. Децата ми вече спяха. Погледнах към тъмната улица – никой. Само тишината на нашето малко село край Пловдив.

– Мамо… – прошепна момиченцето, сякаш думата беше ключ към спасение.

В този миг не мислех. Вкарах ги вътре, затворих вратата и заключих. Сложих чайник на котлона, а ръцете ми трепереха толкова силно, че едва не изпуснах чашите.

– Как се казвате? Откъде сте? – попитах тихо.

– Аз съм Елица, а това е брат ми Косьо. Мама каза да чакаме тук… – гласът ѝ се прекърши.

Седнах до тях на пода. Прегърнах ги, макар да не знаех дали имам право. В този момент те бяха мои.

На сутринта Димитър се върна и ме намери да седя до леглото им, докато спят.

– Какво става тук? – очите му се разшириха от изненада.

– Намерих ги на прага. Не знам откъде са. Не мога да ги оставя.

– Това не е наша работа, Мария! Ще ни обвинят в нещо! – гласът му беше остър, но в очите му проблесна тревога.

– Ако ги изгоним, какви хора сме?

Така започна всичко. Сутринта цялото село разбра. Съседката Пенка първа дойде:

– Чух, че си прибрала чужди деца! Знаеш ли какво ще кажат хората? Ами ако са крадци? Или майка им е някоя пропаднала?

– Пенка, те са само деца! – отвърнах, но думите ѝ се забиха като тръни в сърцето ми.

Децата ми – Иван и Силвия – гледаха новите си „братче и сестриче“ с любопитство и ревност. На вечеря Иван избухна:

– Защо трябва да деля играчките си с тях? Те не са нищо за нас!

– Защото понякога човек трябва да даде повече, отколкото получава – казах тихо.

Димитър ставаше все по-мълчалив. Вечерите ни преминаваха в напрегнато мълчание. Един ден го чух да говори по телефона:

– Не можем вечно така! Ще дойдат социалните! Ще ни вземат нашите деца!

Сълзите ми се стичаха безшумно по бузите. Чувствах се разкъсана между страха и любовта.

Мина седмица. Никой не потърси Елица и Косьо. Започнах да ги водя на училище с моите деца. Учителката ме погледна строго:

– Госпожо Николова, това не е приют! Трябва да уведомим властите.

– Моля ви… Те нямат никого.

Вечерта седнах до Димитър:

– Ако ги вземат, как ще живея със себе си? Как ще погледна нашите деца в очите?

Той въздъхна тежко:

– А ако ни обвинят? Ако ни разделят?

– По-добре да страдам заради доброто, отколкото да живея с вина.

На следващия ден дойдоха социалните. Децата се вкопчиха в мен:

– Мамо, не ни оставяй!

Служителката беше млада жена с уморени очи:

– Знаете ли какво рискувате? Това не е ваша отговорност.

– Но ако всички мислим така, кой ще помогне?

След дълги разговори и проверки ни позволиха временно да ги задържим. Селото шушукаше зад гърба ни – „Мария лудата“, „Димитър безгръбначния“. Децата ми започнаха да страдат в училище – Иван се прибра един ден със скъсана раница:

– Казаха ми, че сме семейство на просяци!

Прегърнах го силно:

– Не слушай какво говорят хората. Важно е какво носиш в сърцето си.

Минаха месеци. Елица и Косьо започнаха да се усмихват отново. Иван и Силвия ги приеха като свои брат и сестра. Но една вечер Димитър седна срещу мен:

– Мария… Не мога повече. Загубих работата си заради слуховете. Не мога да храня шестима души сам.

Погледнах го през сълзи:

– Искаш ли да ги върнем? Да ги предадем?

Той замълча дълго:

– Не знам… Просто не знам.

В този момент телефонът звънна. Беше майката на децата – намерили я в близкия град, болна и отчаяна. Искаше да ги види за последен път.

Отидохме всички заедно. Жената лежеше на болничното легло, слаба като сянка.

– Благодаря ви… че сте им дали дом… – прошепна тя със сълзи.

Елица и Косьо я прегърнаха за последно. После тя затвори очи завинаги.

Върнахме се у дома с две осиротели деца и тежестта на едно решение: ще останат ли при нас завинаги?

Селото вече не шушукаше толкова силно. Някои започнаха да ни поздравяват с уважение. Други все още отвръщаха глава.

Понякога нощем лежа будна и се питам: направих ли правилното? Може ли щастието ни да бъде истинско, ако е изградено върху чужда болка? Или точно това изпитание ни направи истинско семейство?