Подаръкът за рождения ден, който разруши семейството ми

– Мамо, къде са ми новите маратонки? – изкрещях от коридора, докато ровех из гардероба в спалнята им. Беше седмица преди рождения ми ден и знаех, че майка ми винаги крие подаръците някъде там. Този път обаче не намерих кутия с панделка, а нещо съвсем различно – малък, червен тефтер, скрит под купчина стари пуловери на баща ми.

Любопитството ме надви. Отворих го и започнах да чета. Първите страници бяха пълни с рецепти и списъци за пазаруване, но после почеркът се промени. Беше писмо. „Скъпа Лили, не мога да спра да мисля за теб…“ Сърцето ми заби лудо. Лили беше името на съседката ни от третия етаж. Почеркът беше на баща ми.

В този момент чух стъпки по коридора. Затворих тефтера и го пъхнах обратно, но майка ми вече беше на прага.

– Какво правиш тук? – попита тя подозрително.

– Търся си маратонките… – измънках, усещайки как бузите ми пламват.

Тя ме изгледа строго, после забеляза разхвърляните дрехи. Взе тефтера и го отвори. Видях как лицето ѝ пребледнява, а ръцете ѝ започват да треперят.

– Какво е това? – прошепна тя, сякаш не вярваше на очите си.

Не знаех какво да кажа. Просто стоях като вцепенен.

Вечерта премина в тягостно мълчание. Баща ми, Иван, се прибра по-късно от обикновено. Майка ми не каза нито дума, само му подаде тефтера. Той го погледна, после нея, после мен. За първи път видях баща си да се разпада пред очите ми.

– Моля те, Мария, нека поговорим насаме – каза той тихо.

Затвориха се в кухнята. Чувах приглушени гласове, после викът на майка ми:

– Как можа? След всичко, което преживяхме заедно!

Баща ми не отговори веднага. После чух само:

– Съжалявам…

На следващия ден той си събра багажа. Не каза нищо повече. Само ме прегърна силно и прошепна:

– Обичам те, Никола. Не забравяй това.

Майка ми плака цяла нощ. Аз също. Не разбирах какво точно се е случило, но усещах как светът ми се разпада.

Дните след това бяха като в мъгла. В училище всички ме гледаха странно – явно слуховете вече се бяха разнесли из блока. Най-добрият ми приятел Петър се опита да ме развесели:

– Ей, Никола, ще мине. Моите родители също се разведоха миналата година.

Но аз не исках да слушам утешения. Вечерите вкъщи бяха най-тежки. Майка ми се опитваше да бъде силна заради мен, но виждах как всяка вечер сяда до прозореца и гледа към отсрещния блок – там живееше Лили.

Една вечер я чух да говори по телефона:

– Не знам как ще продължа… Не мога да му простя.

След седмица баща ми дойде да ме види. Излязохме в парка до блока. Седнахме на една пейка и той дълго мълча.

– Никола, знам че ти е трудно да ме разбереш сега… – започна той. – Но понякога хората правят грешки. Не исках да нараня никого.

– Защо го направи? – попитах тихо.

Той сведе глава:

– Чувствах се самотен… Работата, напрежението вкъщи… Лили просто беше там и ме изслушваше.

Не знаех какво да кажа. В мен кипеше гняв и болка.

В следващите месеци всичко се промени. Майка ми започна да работи повече, за да ни издържа. Аз помагах с каквото мога – чистех, готвех, дори започнах да разнасям вестници из квартала за малко джобни пари.

С времето болката утихна, но белезите останаха. Всяка година на рождения си ден си спомнях онзи момент – как едно невинно търсене на подарък промени живота ни завинаги.

Сега съм вече на двадесет и две и живея сам в София. Родителите ми не си говорят. Баща ми живее с Лили, а майка ми все още е сама. Понякога се питам – ако не бях намерил онзи тефтер, щяхме ли още да сме семейство? Или истината винаги намира начин да излезе наяве?

Кажете ми честно – по-добре ли е да знаеш истината, дори когато боли? Или понякога незнанието е благословия?