„Помолих те само веднъж, а ти не разбра. Сега напусни дома ми завинаги“, каза синът ми

„Мамо, стига вече! Помолих те само веднъж, а ти не разбра. Сега напусни дома ми завинаги!“ – думите на сина ми Димитър отекнаха в ушите ми като гръм. Стоях насред хола, с чантата в ръка, а сърцето ми се разпадаше на хиляди парчета. Не можех да повярвам, че това дете, за което дадох целия си живот, сега ме гони от дома, който самата аз създадох.

Върнах се назад във времето – преди двадесет и пет години, когато бях млада и влюбена в Георги. Мислех, че любовта ни е вечна, че ще остареем заедно. Но една вечер той се прибра късно, с мирис на чужд парфюм и поглед, който не можеше да срещне моя. „Извинявай, Мария, но вече не мога. Има друга жена.“ Тези думи ме убиха. Седмици наред не ставах от леглото, а единствената ми утеха беше малкият Димитър – тогава на шест години. Прегръщах го силно нощем, сякаш ако го държа достатъчно здраво, няма да изгубя и него.

Оттогава живеех само за него. Работех на две места – като учителка в училището до нас и като чистачка в една фирма вечер. Не излизах с приятелки, не ходех по срещи. Всичко беше за Димитър – уроци по пиано, нови дрехи, екскурзии. Когато порасна и започна да излиза с приятели, се тревожех за всяка негова стъпка. Понякога го питах прекалено много неща – „Къде беше? С кого излизаш?“, но не можех да спра. Страхувах се да не го изгубя.

С годините той стана затворен. Вечер се прибираше късно, затваряше се в стаята си и слушаше музика. Опитвах се да говоря с него, но той все повече се отдалечаваше. Един ден го чух да казва на приятелката си по телефона: „Майка ми не ме оставя на мира!“. Сърцето ми се сви, но си казах, че е тийнейджърски бунт.

Когато завърши гимназия, настоях да учи в София. „Тук имаш всичко – защо да ходиш другаде?“ – питах го отчаяно. Той обаче замина и две години почти не се чувахме. Всяка вечер гледах снимките му и плачех тихо.

След университета се върна в Пловдив и заживя с приятелката си – Елица. Аз останах сама в апартамента ни. Един ден той ми каза: „Мамо, ще се нанесем при теб за малко, докато съберем пари за собствено жилище.“ Радостта ми беше безмерна – отново щях да имам сина си до себе си.

Но скоро започнаха дрязгите. Елица беше мила, но усещах как ме гледа с укор, когато му сипвах още една порция супа или му гладех ризите. „Мамо, вече съм голям“, казваше Димитър с раздразнение. Аз не разбирах – нима е грешно да обичаш детето си толкова много?

Една вечер ги чух да се карат в кухнята:
– Не мога повече! Майка ти е навсякъде! – прошепна Елица.
– Ще говоря с нея – отвърна Димитър уморено.

На следващия ден той седна срещу мен на масата:
– Мамо, трябва да разбереш – имам нужда от пространство. Моля те, спри да се месиш във всичко.
– Но аз само искам да помогна… – прошепнах аз.
– Помолих те само веднъж! – гласът му трепереше от гняв.

Опитах се да се променя. Започнах да излизам повече, записах курс по рисуване. Но тревогата не ме напускаше – дали са яли, дали са добре… Един ден забравих да почукам и влязох в стаята им точно когато Елица плачеше. Димитър скочи:
– Мамо! Това е нашият дом! Не можеш просто така да нахлуваш!

Тогава избухна скандалът. Крещяхме един на друг думи, които никога не трябваше да изричаме. Накрая той каза онова изречение: „Сега напусни дома ми завинаги!“

Излязох на улицата със сълзи по лицето и чантата в ръка. Не знаех къде да отида. Преспах при приятелка и цяла нощ мислех – къде сбърках? Дали го задуших с любовта си? Или просто така е устроен животът – децата порастват и си тръгват?

Минаха седмици без да се чуем. Болката беше непоносима. Един ден получих съобщение: „Мамо, прости ми. Липсваш ми.“ Срещнахме се в парка. Стояхме дълго мълчаливо на пейката.
– Извинявай… – прошепна той.
– И аз те обичам… – отвърнах аз.

Сега живея сама в малък апартамент под тепетата. Всяка неделя Димитър и Елица идват на гости с малкия им син Георги. Готвя любимата им мусака и гледам как Димитър прегръща детето си със същата обич, с която аз някога го държах в ръцете си.

Понякога се питам: Кога любовта преминава границата между грижа и задушаване? Можем ли някога да бъдем достатъчно добри родители или винаги ще носим белезите на собствените си страхове? Какво мислите вие?