Посещението, което промени всичко: Как една дъщеря може да изостави майка си?

– Не искам да я виждам! – гласът на жената отекна в коридора, докато държеше чантата си здраво притисната до гърдите. Бях на смяна, когато дъщерята на баба Мария пристигна за първото си посещение след седмица отсъствие. Всички в отделението вече познавахме баба Мария – дребничка, с бели коси, които винаги се опитваше да приглади, и с очи, в които се четеше цял живот. Въпреки болките в краката и хроничната умора, тя беше душата на стаята: разказваше вицове, разсмиваше другите пациенти и дори мен караше да забравя за тежките смени.

Но този ден беше различен. Дъщеря ѝ, Таня, влезе с лице на човек, който е дошъл по задължение. Не я прегърна, не я попита как е. Просто остави една торба с портокали на шкафчето до леглото и каза:

– Ето ти малко плодове. Не знам кога пак ще мога да дойда.

Баба Мария се усмихна тъжно:

– Благодаря ти, Танче. Само да знаеш колко ми липсваш…

Таня не отговори. Погледна часовника си и се обърна към мен:

– Колко още ще стои тук? Имам работа, не мога всеки ден да тичам насам.

Почувствах как гневът ми се надига. Как може така? Майка ти е тук, сама, а ти се държиш все едно е товар! Но запазих спокойствие:

– Още две седмици, госпожо. Има нужда от наблюдение.

Таня въздъхна тежко и излезе, без да се сбогува. Вратата се затвори със сух трясък.

Вечерта заварих баба Мария да гледа през прозореца с празен поглед. Седнах до нея и я попитах тихо:

– Всичко наред ли е?

Тя се усмихна криво:

– Знаеш ли, Петенце… Когато Таня беше малка, аз работех на две места, за да ѝ купя обувки за първия учебен ден. После – за бала ѝ събирах пари цяла година. А сега… Сега съм ѝ в тежест.

Замълчах. Не знаех какво да кажа. Виждах болката ѝ – не физическата, а онази, която разяжда отвътре.

Следващите дни баба Мария все по-рядко говореше. Не разказваше вицове, не се смееше. Само гледаше снимката на Таня, която държеше под възглавницата си. Една вечер я чух да шепне:

– Господи, какво сгреших? Защо детето ми ме мрази?

Опитах се да я утеша:

– Може би Таня просто е уморена… Животът е труден…

– Не е това – прекъсна ме тя. – Аз я нараних някога. Когато баща ѝ почина, аз… станах студена. Не можех да плача пред нея. Мислех, че така ще я закаля. Но явно съм я отблъснала.

В този момент разбрах – зад всяка студенина стои болка. Зад всяко изоставяне – неразказана история.

Една сутрин Таня дойде отново. Този път беше по-различна – очите ѝ бяха зачервени.

– Мамо… – прошепна тя и коленичи до леглото. – Извинявай… Просто… толкова ми е трудно сама с децата, с работата… Понякога ми се струва, че никой не ме разбира.

Баба Мария я погали по косата:

– И аз съм виновна, Танче. Прости ми…

Двете плакаха дълго. Аз стоях на вратата и не можех да сдържа сълзите си.

След този ден всичко се промени. Таня започна да идва по-често, носеше домашна храна и снимки на внуците. Баба Мария отново се усмихваше.

Но аз останах с един въпрос: Колко често допускаме гордостта и болката да ни разделят от най-скъпите ни хора? Дали някога ще се научим да прощаваме навреме?