Последната химиотерапия на Емилия: Когато любовта не се предава

– Не мога повече, Иван! – изкрещях през сълзи, докато той държеше ръката ми в стерилната болнична стая. Миризмата на дезинфектант и метал се впиваше в кожата ми, а вената ми пулсираше под иглата. Беше януари, 2016-та, но студът не беше само навън – беше в костите ми, в мислите ми, в самата ми душа.

Иван не каза нищо. Само стисна ръката ми по-силно. Очите му бяха влажни, но твърди. В тях виждах всичко – страх, болка, но и онази негова непоколебима решимост, която ме държеше жива през всичките тези месеци.

– Ще мине, Еми. Още малко. Последната е – прошепна той, сякаш се опитваше да убеди и себе си.

Четири операции. Безброй безсънни нощи. Погледът на дъщеря ни Мария, когато косата ми започна да пада. Писъците ми в банята, когато не можех да позная отражението си. И през цялото време – Иван. Моят Иван, който никога не се предаде.

Тази сутрин беше различна. Усетих го още когато се събудих и видях как Иван нервно обикаля из кухнята. Не беше от хората, които се суетят. Но днес беше напрегнат.

– Какво има? – попитах го с пресипнал глас.

– Нищо… Просто… Днес е важен ден – отвърна той и се опита да се усмихне.

В болницата ме посрещнаха с обичайното: „Как сте днес, госпожо Димитрова?“ Не знаех какво да отговоря. Как съм? Оцелявам. Дишам. Боря се. Но дали това е живот?

Докато течеше последната капка от системата, Иван излезе за малко. Помислих си, че не издържа да ме гледа такава – сива, чуплива, почти прозрачна. Но когато се върна, очите му светеха.

– Емилия Димитрова? – извика някой от коридора.

Погледнах към вратата и видях група хора – някои познати лица от квартала, други непознати. Всички държаха малки бели балони и листчета с надпис: „За Емилия – с любов“.

– Какво е това? – прошепнах объркана.

Иван се усмихна широко:

– Исках да отбележим този момент. Не само ние двамата… а всички, които те обичат и вярват в теб.

Оказа се, че през последните седмици той е организирал благотворителна кампания във Фейсбук. Споделил е историята ми – нашата история – със снимки от болницата, от дома ни, от онези дни, когато мислехме, че няма изход. Хората са дарявали пари за лечението ми, пращали са писма с пожелания и дори са организирали малък концерт в читалището.

– Не си сама, Емилия! – извика една жена от тълпата.

– Ти си нашият герой! – добави друг.

Сълзите ми потекоха отново – този път не от болка, а от благодарност. За първи път от месеци почувствах топлина вътре в себе си.

След изписването ни вкъщи ни чакаше изненада – цялата улица беше украсена с балони и плакати: „Добре дошла у дома, Емилия!“. Съседите бяха приготвили баница и топъл чай. Мария ме прегърна толкова силно, че едва дишах.

– Мамо, гордея се с теб! – прошепна тя.

Вечерта седнахме тримата на масата. Иван ме хвана за ръката:

– Знам колко ти беше трудно… Но ти ни научи какво значи да не се предаваш.

Погледнах го през сълзи:

– Ако не беше ти… ако не бяхте вие…

Той поклати глава:

– Не! Ти си тази, която ни даде сила.

В следващите дни телефонът ми не спираше да звъни – познати и непознати хора ми пишеха, споделяха свои истории за борба с болестта или просто ми пожелаваха здраве. Разбрах колко много значи да не си сам в битката си.

Но истинската битка започваше тепърва – с възстановяването, със страховете дали ракът ще се върне, с опитите да намеря себе си отново след всичко преживяно. Имаше моменти на отчаяние – когато болките не спираха или когато се будех посред нощ от кошмари. Имаше и моменти на радост – първият път, когато успях да изляза сама до магазина; първият път, когато Мария ме нарисува с коса; първият път, когато се засмях истински.

С Иван имахме и трудни разговори:

– Ами ако пак се върне? – питах го една вечер.

– Ще се борим пак. Заедно. Както досега – отвърна той без колебание.

Тази негова увереност беше моят спасителен пояс в морето на страха.

Сега често си мисля: Колко струва една прегръдка? Колко струва една добра дума? Може ли любовта да излекува раните там, където медицината спира?

Понякога се питам: Ако не бях болна, щях ли да разбера колко силни сме всъщност? Щях ли да видя колко много хора са готови да подадат ръка?

А вие какво бихте направили за любимия човек в най-трудния му момент?