Последната прегръдка на брега на Искъра: Думите на брат ми, които никога няма да забравя

„Мария, не се страхувай! Аз съм тук!“ – гласът на Петър се разнесе над водата, докато вълните на Искъра се разбиваха в краката ни. Беше горещ юлски следобед, а ние двамата – аз на дванайсет, той на петнадесет – бяхме избягали от вкъщи, за да се скрием от поредния скандал между мама и татко. В селото ни край Мездра всички знаеха за нашите семейни драми, но никой не говореше за тях на глас.

Петър винаги беше моят герой. Дори когато баща ни се прибираше пиян и крещеше, той ме държеше за ръка и ми шепнеше: „Ще мине, Марийке. Само да пораснем малко.“ Този ден обаче нещо беше различно. Въздухът беше натежал от напрежение, а аз усещах как нещо лошо ще се случи. Петър хвърли ризата си на тревата и скочи във водата. „Ела!“, извика ми. „Ще плуваме до онзи големия камък!“

Стоях на брега, колебаейки се. Винаги ме беше страх от дълбокото, но не исках да изглеждам страхлива пред брат си. Събух сандалите си и влязох във водата. Тя беше студена и ме обгърна като ледена прегръдка. Петър вече беше напреднал, махаше ми с ръка и се смееше. „Хайде, Марийке! Не се бави!“

Заплувах след него, но течението ме дръпна по-силно, отколкото очаквах. Започнах да се паникьосвам. „Петре!“, извиках. „Не мога! Помогни ми!“ Той веднага обърна и заплува към мен. В очите му видях страх – за първи път.

„Дръж се за мен!“, изкрещя той и ме хвана за ръката. Усетих как краката ми се плъзгат по хлъзгавите камъни, а водата ме дърпа надолу. Петър ме избута към брега с всичка сила. „Тичай!“, изкрещя отново. Аз се добрах до плиткото, но когато се обърнах, видях само ръката му над водата.

„Петре!“, крещях с цяло гърло. Сълзите ми се смесваха с реката. Хората от селото дотичаха, някой скочи във водата, други звъняха на линейка. Но всичко стана толкова бързо…

Мама пристигна първа – боса, с разрошена коса и отчаян поглед. „Къде е Петър?“, викаше тя. Аз само плачех и сочех към реката. Татко дойде по-късно – мълчалив, с празен поглед, сякаш вече знаеше какво е станало.

Тялото на Петър намериха чак вечерта, километър надолу по течението. Никога няма да забравя лицето му – спокойно, сякаш спи. Последните му думи кънтяха в главата ми: „Не се страхувай! Аз съм тук!“

След погребението вкъщи настъпи тишина – онази тежка тишина, която разяжда отвътре. Мама престана да говори с татко, а той започна да пие още повече. Всяка вечер слушах как чашите дрънчат по масата и как мама тихо плаче в кухнята.

Аз не можех да спя. Всяка нощ сънувах Петър – как стои на брега и ми маха с ръка: „Ела! Не се страхувай!“ Чувствах вина – ако не бях настоявала да плуваме, ако бях по-смела… Мама също ме гледаше с онзи особен поглед – сякаш ме обвиняваше, но не смееше да го изрече.

Един ден не издържах и ѝ казах: „Мамо, съжалявам… Ако можех да върна времето…“ Тя ме прегърна силно и заплака: „Не ти си виновна, Марийке… Всички сме виновни…“

Татко обаче никога не проговори за случилото се. Сякаш част от него умря заедно с Петър. Започна да излиза от вкъщи все по-рядко, а когато го правеше, хората го гледаха със съжаление или шепнеха зад гърба му.

Годините минаваха, но болката не намаляваше. Всеки път, когато минавах покрай Искъра, усещах как сърцето ми се свива. Виждах други деца да играят край водата и си мислех: „Дали някой от тях ще преживее това, което преживях аз?“

Сега съм вече възрастна жена и имам свои деца. Пазя ги като очите си – понякога дори прекалено много. Мъжът ми Георги често ми казва: „Мария, трябва да ги оставиш да живеят…“ Но аз не мога – страхът е по-силен от мен.

Понякога сядам на брега на Искъра и си говоря с Петър. Разказвам му за живота си, за децата си, за мама и татко – които вече ги няма. Питам го дали ми е простил… Дали някога ще мога да си простя сама?

А вие… Можете ли да простите на себе си за нещо, което не сте могли да предотвратите? Как живеете с вината? Споделете ми…