Последната воля – В сянката на непозната жена

– Не може да бъде! – изкрещях, докато държах в ръцете си пожълтелия лист хартия. Гласът ми отекна в празния апартамент, където все още се усещаше миризмата на любимия му одеколон. Беше минала едва седмица от погребението на Петър, а аз вече се чувствах като призрак в собствения си дом.

Докато адвокатът четеше завещанието, ръцете ми трепереха. „Оставям всичко, което притежавам, на Мария Николова.“ Мария Николова? Коя е тази жена? Не беше моето име. Не беше името на дъщеря ни, Елица. Беше напълно непознато.

– Госпожо Димитрова, разбирам, че е трудно – адвокатът се опита да смекчи удара, – но това е последната воля на съпруга ви.

Не можех да повярвам. Петър и аз бяхме заедно повече от двадесет години. Преживяхме толкова много – безпаричие, болести, радости и разочарования. Как можа да ми причини това? Как можа да остави мен и дъщеря ни без нищо?

Вечерта седях сама на кухненската маса, с чаша евтино вино и стари снимки. Всяка снимка беше като нож в сърцето ми – усмивките ни, прегръдките, семейните празници. Всичко изглеждаше истинско. Или поне така съм вярвала.

Телефонът иззвъня. Беше Елица.
– Мамо, как си? – гласът ѝ беше тих и плах.
– Не знам, мило. Не знам какво да правя.
– Ще се оправим. Ще разберем коя е тази жена. Обещавам ти.

Дъщеря ми винаги беше по-силната от нас двете. Още на следващия ден тя започна да търси информация за Мария Николова. Аз нямах сили дори да стана от леглото.

В главата ми се въртяха хиляди въпроси: Кога Петър се промени? Кога започна да ме лъже? Или никога не съм го познавала истински?

След няколко дни Елица се върна с новини.
– Мамо, намерих я. Работила е с татко преди години в общината. Живее в Люлин, сама е, няма семейство.

Сърцето ми се сви. Петър често работеше до късно, оправдаваше се със служебни ангажименти. Колко ли пъти съм го чакала с топла вечеря и студено сърце?

– Искаш ли да я видим? – попита Елица.
– Не знам дали имам сили… Но трябва да разбера истината.

Срещнахме Мария Николова пред малък блок в Люлин. Беше обикновена жена – нито красива, нито особено забележителна. Изглеждаше по-уморена от мен.

– Госпожо Димитрова… – каза тя тихо. – Знам защо сте тук.
– Защо? Защо той остави всичко на вас? – гласът ми трепереше от гняв и унижение.

Мария сведе поглед.
– Петър ми помогна много преди години. Бях болна, самотна… Той беше единственият човек, който ми подаде ръка. Не сме имали връзка, ако това ви притеснява. Просто… той искаше да ми помогне.

Не ѝ повярвах напълно. Но в очите ѝ видях болка, която не можеше да се преструва.

– А нас? Защо не помисли за нас? – прошепнах.
– Мислеше за вас всеки ден. Говореше само за семейството си. Може би… може би е искал да направи нещо добро за някого друг, защото е вярвал, че вие ще се справите.

Тези думи ме удариха по-силно от всичко друго. Върнах се у дома още по-объркана и наранена.

Дните минаваха бавно. Хората шушукаха зад гърба ми: „Виж я, жената на Петър… Всичко изгуби.“ Майка ми настояваше да съдя Мария Николова, но аз нямах сили за битки.

Една вечер Елица седна до мен и хвана ръката ми.
– Мамо, татко ни обичаше по свой начин. Може би не е бил идеален, но ние сме живели добре с него. Пари ще намерим. Но ако се озлобиш, ще изгубиш себе си.

Погледнах я през сълзи и осъзнах колко е пораснала.

Започнах работа като продавачка в кварталния магазин – нещо, което никога не съм си представяла след толкова години като счетоводител в частна фирма. Всеки ден срещах хората от квартала – някои ме гледаха със съжаление, други с любопитство, трети просто мълчаха.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на София. Мисля си за Петър – за хубавите моменти и за болката, която ми остави. Питам се дали някога ще мога да му простя напълно или ще нося тази рана до края на живота си.

А вие как бихте постъпили на мое място? Прошката ли е по-силна от обидата или трябва да търсим справедливост до край?