Последният ултиматум на една майка: „Или ще помогнете, или ще продам всичко и ще отида в старчески дом“

– Мамо, пак ли ще започваш с тези приказки? – гласът на дъщеря ми Мария прозвуча раздразнено по телефона. – Имам работа, децата са болни, а ти все едно не разбираш…

Стоях в кухнята, с ръце, напукани от студената вода и препаратите. Погледът ми се спря на снимката на стената – аз, мъжът ми Георги, Мария и синът ни Петър, усмихнати на морето преди десет години. Сега Георги го няма – отиде си преди две години, а децата… Децата ми едва си спомнят за мен.

– Мария, не искам много – само да дойдеш веднъж седмично да ми помогнеш с пазаруването. Не мога вече сама да нося тежките торби…

– Мамо, не мога! Петър също е зает. Ако не ти харесва, намери си жена да ти помага! – затвори.

Седнах тежко на стола. Сълзите сами потекоха. Вече не броях дните, в които никой не ми се обаждаше. Петър живее в Пловдив, аз съм в Стара Загора. Мария е тук, но все няма време. След смъртта на Георги всичко падна върху мен – сметки, ремонти, градина…

Вечер си лягам рано, за да не мисля. Но нощем се будя от самота. Понякога си говоря сама: „Къде сбърках? Защо децата ми не ме обичат?“

Миналата седмица паднах в банята. Лежах на студените плочки и се чудех дали някой ще ме потърси. Никой не го направи. Станах сама, с болка в кръста.

На другия ден звъннах на Петър:
– Сине, имам нужда от помощ. Не мога вече сама…
– Мамо, работя по цял ден! Имам семейство! Не мога да тичам до Стара Загора за всяка дреболия!
– Не е дреболия… Аз съм ти майка.
– Ще видим кога ще мога.

Затворих телефона и реших: стига толкова. Цял живот съм давала – време, пари, любов. Георги и аз работихме като волове, за да имат те всичко. А сега? Останах сама с празната къща и спомените.

На следващия ден ги събрах двамата у дома. Мария дойде с нежелание, Петър пристигна намръщен.
– Какво толкова важно има? – попита Мария.
– Ще ви кажа направо – започнах с треперещ глас. – Ако не започнете да ми помагате поне малко – да идвате веднъж седмично, да ми носите лекарства или просто да ме изслушате – ще продам къщата и всичко останало. Ще отида в старчески дом и няма да получите нищо.

Петър избухна:
– Това е изнудване!
– Не е изнудване – отвърнах тихо. – Това е отчаяние.

Мария замълча. Погледна ме за първи път от години право в очите:
– Мамо… ти сериозно ли?
– Да. Не мога повече така.

Видях как лицето ѝ омекна. За миг сякаш си спомни коя съм аз – майка ѝ, която я е носила на ръце, когато беше болна; която ѝ шиеше рокли за бала; която стоеше будна нощем до леглото ѝ.

Петър стана рязко:
– Аз си тръгвам. Ако това е твоето решение – прави каквото искаш!

Мария остана още малко. Седна до мен и хвана ръката ми:
– Прости ми… Не знаех, че е толкова зле.
– Винаги съм искала само да ви виждам… Да знам, че ви пука.

На другия ден Мария дойде с торба продукти и ми помогна да изчистим двора. Говорихме си за Георги, за детството ѝ… Смяхме се и плакахме заедно.

Петър не се обади седмици наред. После получих картичка: „Мамо, прости ми. Ще дойда скоро.“

Не знам дали ултиматумът беше правилен ход. Но знам едно – човек не трябва да бъде забравян от собствените си деца. Дадох им всичко, което можех. Сега искам само малко внимание.

Понякога се питам: Кога забравихме какво значи семейство? Дали някога ще си спомнят какво е да обичаш безусловно?