Последният ултиматум на Мария: Когато доверието умира, а истината боли

– Не можеш да ми го причиниш, Георги! – гласът ми трепереше, а сълзите вече не се криеха. Стоях в средата на хола, с бебето на ръце, докато той събираше дрехите си в една стара спортна чанта.

– Мария, не започвай пак. Не искам да спорим пред детето – каза той, без да ме погледне. Очите му бяха празни, а устните стиснати в тънка линия. В този момент разбрах, че вече не съм част от неговия свят.

– Как можа? След всичко, което преживяхме заедно… – думите заседнаха в гърлото ми. Спомних си първата ни среща в онова малко кафене на „Витошка“, първата ни разходка в Борисовата градина, обещанията за вечност.

– Не е толкова просто, Мария. Просто… не мога повече – прошепна той и излезе. Вратата се затвори с глух трясък. Останах сама с малката Ева, която тихо спеше в ръцете ми.

Така започна моят кошмар. Георги беше успешен предприемач – всички в квартала го знаеха като „онзи с новия джип“, човекът с връзките и големите планове. Но зад фасадата се криеше друг Георги – този, който изневеряваше, лъжеше и накрая избяга от отговорностите си.

Първите месеци след раздялата бяха ад. Парите свършиха бързо – майчинството не стигаше дори за памперси и мляко. Обаждах му се отчаяно:

– Георги, трябва ми помощ! Ева е болна, лекарствата са скъпи…

– Нямам пари, Мария. Фирмата фалира – отговаряше той студено. А после виждах снимки във Фейсбук – нова кола, почивка в Банско с някаква непозната жена.

Реших да го съдя за издръжка. Адвокатката ми – леля Снежана от третия етаж – беше строга жена с остър език:

– Ще го притиснем до стената! Не може така да си измие ръцете!

Но Георги беше подготвен. Представи документи за фалит, прехвърли фирмата на братовчед си Петър, а банковите му сметки бяха празни като хладилника ми. Съдът отсъди минимална издръжка – 150 лева на месец. Смешно и обидно.

Майка ми настояваше да се върна при тях в Пловдив:

– Тук ще ти помагаме! София е голям град, ще те смаже…

Но аз не исках да се предам. Намерих работа като касиерка в супермаркет. Работех на смени, а вечерите прекарвах в малката кухня с Ева на ръце, броейки стотинките за следващия ден.

Понякога Георги звънеше:

– Как е детето?

– Добре е. Пита за теб…

– Ще дойда да я видя някой ден.

Но така и не дойде. Ева растеше без баща си, а аз се учех да бъда силна. Всяка вечер си повтарях: „Ще се справиш! За нея!“

Една сутрин получих писмо от съда – Георги обжалваше издръжката, твърдейки че няма доходи. Сърцето ми се сви от безсилие. Отидох при адвокатката:

– Снежи, ще го оставят ли пак да се измъкне?

– В България всичко е възможно… Но няма да се предадем!

Започнаха нови разправии по коридорите на съда. Георги идваше с нов костюм и скъп часовник, но твърдеше пред съдията:

– Живея под наем при приятели. Нямам нищо свое.

Съдията само въздъхна и отсече:

– Издръжката остава непроменена.

Излязох от залата със свити юмруци. По стълбите ме настигна майка му:

– Марийче, защо го мъчиш момчето? И той страда…

Погледнах я в очите:

– А Ева? Тя не страда ли?

Вечерите ставаха все по-тежки. Понякога се улавях как плача тихо до леглото на дъщеря ми. Приятелките ми казваха:

– Забрави го! Намери си друг!

Но как да забравя? Как да простя? Всяка сметка за ток, всяка разкъсана обувка на Ева ми напомняше за предателството.

Един ден получих покана за родителска среща в детската градина. Всички майки бяха усмихнати, говореха за почивки и нови дрехи. Аз стоях в ъгъла и стисках ръката на Ева.

Вечерта тя ме попита:

– Мамо, тате ще дойде ли някога?

Прегърнах я силно:

– Не знам, мило… Но аз винаги ще съм тук.

С времето болката притъпи. Научих се да оцелявам – с малко пари и много любов. Понякога срещах Георги на улицата – подминаваше ме като непозната.

Сега пиша тази история не за да търся съжаление, а за да попитам: Защо толкова много жени в България минават през това? Защо системата позволява на такива като Георги да се измъкват? И кога най-сетне ще има справедливост за нас и нашите деца?