Последното желание на мама: Обещание сред сълзи

— Момче мое, ела по-близо… — гласът на мама е толкова тих, че едва го чувам през тежкото дишане и машините, които бучат в ъгъла на стаята. Преглъщам сълзите си и се навеждам над нея, усещайки миризмата на лекарства и старо пране. Вече не помня кога за последно домът ни ухаеше на топла баница или на нейните любими рози от градината.

— Обещай ми нещо, Георги… — очите ѝ са влажни, но в тях има искра, която никога няма да забравя. — Обещай ми, че ще се грижиш за Мария. Че няма да позволиш на баща ти да я прати при леля ти в София. Тя трябва да остане тук, с теб. Това е нашият дом.

Гласът ми трепери:

— Мамо… Не мога сам…

Тя стиска ръката ми с изненадваща сила:

— Можеш. Ти си силен. По-силен, отколкото мислиш.

Това беше последният ни истински разговор. След него мама потъна в сън, от който повече не се събуди.

Погребението беше в мрачен мартенски ден. Дъждът плющеше по калния двор на къщата ни в село Долно поле. Хората мълчаха, а баща ми — Иван — стоеше като камък до ковчега. Мария се беше вкопчила в мен и не спираше да хлипа. Баба Пенка шепнеше молитви, а аз се чувствах като празна черупка.

След това всичко стана още по-тежко. Баща ми започна да пие повече от обикновено. Вечерите у дома се превърнаха в кошмар — чувах как чупи чаши в кухнята, как крещи на стените, как обвинява съдбата и всички около себе си. Мария се криеше под завивките и ме молеше да не я оставям сама.

Една вечер, докато миех чиниите, баща ми влезе пиян в кухнята:

— Не можем така! Не мога да гледам две деца сам! Ще я пратим при сестра ми в София! Там ще ѝ е по-добре!

Сърцето ми се сви. Спомних си обещанието към мама.

— Не! — извиках по-силно, отколкото някога съм се осмелявал. — Тя ще остане тук! Аз ще се грижа за нея!

Баща ми ме изгледа с празен поглед, после тресна вратата и излезе навън.

От този ден нататък започнах да работя след училище — помагах на бай Стефан в магазина, носех дърва за баба Марийка, дори чистех обора на съседите за някой лев. С парите купувах хляб и мляко за Мария. Понякога вечеряме само картофи със сол, но поне сме заедно.

В училище учителката по литература — госпожа Николова — ме извика след час:

— Георги, виждам, че не си същият. Ако имаш нужда от помощ…

Погледнах я с празен поглед:

— Благодаря, госпожо, но трябва да се справя сам.

Тя кимна тъжно. Знам, че всички говорят за нас — „бедните сираци“, „онзи Ивановият син, дето майка му почина“. Но никой не знае какво е да се будиш нощем от плача на сестра си или да броиш стотинките за хляб.

Една вечер Мария ме попита:

— Жоре, мама ще се върне ли?

Стиснах я силно:

— Не, малката… Но аз съм тук. Обещавам ти.

Дните минаваха бавно. Баща ми все по-рядко се прибираше вкъщи. Понякога го виждах да спи на пейката пред магазина или да се кара с някой от селото. Аз вече не го чаках. За мен той беше станал сянка.

Един ден получих писмо от социалните:

„Уважаеми Георги Иванов,
Във връзка с настъпилата промяна във вашето семейство и отсъствието на родителска грижа за вас и вашата сестра Мария Иванова…“

Светът ми се срина. Щяха да ни разделят! Тичах при госпожа Николова със сълзи на очи.

— Те ще я вземат! Ще я пратят в дом!

Тя ме прегърна:

— Ще направим всичко възможно това да не стане.

Започнаха срещи със социални работници, проверки у дома, въпроси за доходи и условия. Всяка вечер чистех къщата до блясък, готвех супа от каквото имахме и учех Мария на стихотворенията ѝ за училище.

Една сутрин социалната работничка — госпожа Димитрова — дойде неочаквано:

— Георги, виждам колко се стараеш. Но ти си само на седемнадесет…

Погледнах я право в очите:

— Обещах на майка ми. Не мога да я предам.

Тя въздъхна тежко:

— Ще препоръчам Мария да остане при теб до навършване на пълнолетие, но трябва да продължиш да работиш и да учиш добре.

Сълзите ми потекоха без срам. Прегърнах Мария и ѝ прошепнах:

— Оставаме заедно!

Сега вече съм на осемнадесет. Работя като помощник-готвач в местната кръчма и уча задочно във вечерната гимназия. Мария расте пред очите ми — усмихва се повече и пак рисува цветя по тетрадките си.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам към двора, където мама садеше розите си. Чудя се дали би била горда с мен? Дали някога ще простя на баща си? И най-важното — дали някой друг би издържал на такова обещание?

„Колко струва едно обещание? И колко струва едно семейство? Кажете ми… бихте ли направили същото?“