Пощенска картичка от отсъствие: Историята на една изчезнала любов

„Пак ли започваш с твоите претенции, Мария?“ – гласът на Петър трепереше от гняв, а аз усещах как думите ми се връщат като шамар. Беше късен ноемврийски следобед, дъждът барабанеше по прозореца, а в кухнята ни миришеше на прегоряло кафе и неизказани истини. „Не мога повече така!“, извика той и тресна вратата. Чувах стъпките му по стълбите, после тишината. Този път не се върна нито след час, нито след два, нито на сутринта.

Петър винаги излизаше да се „проветри“, когато се карахме. Връщаше се с угаснал поглед, сядаше срещу мен и мълчеше. После аз правех чай, той палеше цигара и животът ни продължаваше – сив, но познат. Но този път нещо беше различно. Телефонът му беше изключен. Не отговори на нито едно от съобщенията ми – първо ядосани, после отчаяни, накрая – умолителни. В гардероба липсваха две ризи, няколко тениски и любимият му пуловер. Портфейлът му също го нямаше.

Майка ми дойде още на следващия ден. „Сигурно е при някой приятел, ще се върне“, каза тя и ме потупа по рамото. Но в гласа ѝ прозираше съмнение. Сестра ми Лили настоя да отида в полицията. „Не може просто да изчезне!“, повтаряше тя. Подадох жалба, разпитаха ме, разпитаха и съседите. Никой не беше видял нищо.

Дните се точеха като безкрайна нишка от тревога и вина. Всяка вечер заспивах с телефона до възглавницата, всяка сутрин проверявах входната врата с надеждата да го видя там – уморен, но жив. Хората започнаха да шушукат: „Петър пак ли я е оставил?“, „Може би има друга?“. Аз не знаех какво да мисля. В главата ми се въртяха последните ни думи: „Ти никога не ме слушаш!“, „Все аз съм виновна!“. Дали наистина бях виновна?

Мина месец, после още един. Коледата мина в мълчание – само аз и майка ми пред телевизора, докато Лили се опитваше да ме развесели с глупави шеги. Приятелките ми спряха да звънят – не знаеха какво да кажат. На работа колегите ме гледаха със съжаление. Шефът ми даде допълнителни задачи, сякаш работата можеше да запълни празнотата.

Пролетта дойде с мирис на липи и нова надежда. Започнах да излизам повече – разходки в Борисовата градина, кафе с Лили, понякога кино сама. Но всяка вечер се прибирах в празния апартамент и усещах как стените ме притискат. Веднъж намерих стара негова бележка в чекмеджето: „Мария, обичам те въпреки всичко.“ Разплаках се като дете.

След девет месеца получих писмо от полицията – случаят е временно прекратен поради липса на данни за престъпление. Официално Петър беше „доброволно изчезнал“. Майка ми започна да настоява да продължа напред: „Млада си още, животът не свършва тук.“ Но как се продължава без отговори?

На годишнината от изчезването му намерих в пощенската кутия картичка – синьо море, бели къщи, маслинови дървета. На гърба с неговия почерк пишеше: „Мария, надявам се да си щастлива.“ Без адрес за връщане, без обяснения.

Седях на масата с картичката в ръце и не знаех дали да плача или да се ядосвам. Лили дойде веднага щом ѝ се обадих.
– Значи е жив… – прошепна тя.
– Да, но защо така? Защо без дума?
– Може би не е могъл иначе…

Вечерта майка ми донесе домашна баница и настоя да ям.
– Може би така е по-добре – каза тя тихо. – Понякога хората си тръгват не защото не обичат, а защото не могат повече.

Останах сама до късно през нощта. Гледах картичката и си мислех за всички наши скандали, за думите, които никога няма да мога да върна назад. Дали ако бях по-малко горда? Дали ако го бях изслушала повече? Или просто така е трябвало да стане?

Сега живея между миналото и настоящето – с надеждата някой ден да разбера защо Петър избра да изчезне така внезапно. Понякога си мисля: дали някога ще мога да простя – на него или на себе си?

А вие как бихте постъпили? Бихте ли простили такова отсъствие или бихте затворили завинаги тази врата?