Повече няма да купувам подаръци на снаха си: Пътят от неразбирателство към хармония

— Пак ли чорапи, госпожо Елена? — Мария дори не се опита да скрие разочарованието си, докато разопаковаше коледния подарък. Синът ми, Иван, стоеше до нея и се опитваше да изглежда неутрален, но аз видях как устните му се свиха в тънка линия. В този момент усетих как сърцето ми се свива. Не беше първият път, в който подаръкът ми беше посрещнат с хладно мълчание или саркастична забележка.

Всяка година, по Коледа, по рождения ѝ ден, дори и без повод, се опитвах да избера нещо специално за Мария. Веднъж ѝ купих шал от пазара на Женския пазар — ръчно плетен, с красиви български мотиви. Тя го погледна и каза: „Малко е старомодно, но благодаря.“ Друг път ѝ подарих комплект за готвене, защото знаех, че обича да експериментира в кухнята. Тогава получих само едно „Имам вече такъв.“

С времето започнах да се питам: къде греша? Защо всичко, което правя, изглежда не е достатъчно добро? Дали не съм прекалено стара, за да разбера младите? Или просто Мария не ме харесваше?

Една вечер, след поредния неуспешен подарък — този път комплект козметика, който тя върна с думите „Не използвам такива марки“ — седнах на масата в кухнята и заплаках. Иван ме намери така и седна до мен.

— Мамо, знам, че се стараеш — каза той тихо. — Но може би трябва да поговориш с Мария. Тя е по-чувствителна към някои неща.

— Към какво? Към това, че искам да ѝ покажа, че я приемам като част от семейството? — попитах с треперещ глас.

— Не знам… Просто опитай да я попиташ какво би искала. Или… може би просто ѝ дай време.

Тези думи ме накараха да се замисля. Дали наистина съм я питала някога какво иска? Или винаги съм предполагала, че знам най-добре?

Минаха няколко седмици. Реших да не купувам нищо за рождения ѝ ден тази година. Вместо това ѝ написах писмо. В него споделих колко много значи за мен и колко бих искала да бъдем близки. Оставих писмото на масата в хола и излязох на разходка.

Когато се върнах, Мария ме чакаше. Очите ѝ бяха зачервени.

— Госпожо Елена… — започна тя тихо. — Прочетох писмото ви. Извинявам се, ако съм ви наранила с поведението си.

— Не е нужно да ми се извиняваш — казах аз. — Просто исках да знаеш, че се старая.

— Знам. Просто… Понякога ми е трудно да приема жестове от хора, които не познавам добре. В моето семейство не си правим подаръци така често. А и… понякога ми е трудно да покажа благодарност.

За първи път говорехме открито за това. Разбрах, че проблемът не е в самите подаръци, а в начина, по който ги възприемаме. За мен те бяха израз на любов и приемане; за нея — натиск и очаквания.

Постепенно започнахме да прекарваме повече време заедно — без поводи и без подаръци. Готвехме заедно баница, разхождахме се из Борисовата градина, гледахме стари български филми. Един ден тя ми подари малка картичка с надпис: „Благодаря ви, че ме приемате такава, каквато съм.“

Тогава разбрах: понякога най-големият подарък е разбирането и търпението.

Днес вече не купувам подаръци на Мария. Вместо това ѝ давам време, внимание и уважение към границите ѝ. А тя ми отвръща със същото.

Понякога се чудя: Колко семейства страдат от недоизказани думи и погрешни жестове? Дали ако бяхме по-открити един с друг от самото начало, щяхме да си спестим толкова болка? Какво мислите вие?